лично

Отражение на действителността (ми) за разнообразие (едва ли не...)

* * *
знам че всичко е илюзия, знам, че често трябва да мълча, за да не отразявам грешни реалности върху белия лист, които да оставят кофти впечатление в чужди очи. знам. но понякога нямам сила. да съм аз. нямам сила да съществувам в малката си вселена, слята с безкрайната. нямам сила да съм прашинка, да чувствам и да копнея. нямам сила да се събуждам с една и съща мисъл в главата, чудейки се, дали тя е правилна или реална.
имах най-прекрасната седмица. запознах се с толкова нови хора, гледах балкански синдром по станислав стратиев, постановка на мариус и беше великолепно, толкова изпълващо и загряващо, че сълзите и смехът се сливат в едно и хълцаш през смях и мислиш за това, че си българин като всички хора в този салон и само ти и те сте способни да разберете докрай героя на сашко кадиев, който викаше: "хора, срам ме е, че съм човек. срам ме ееееееееееее". не просто българин, а човек. представяте ли си?
после дълго мислих, мислих... всяка вечер се смея някъде, с някого, после се прибирам и главата ми става убежище на безкрайни малки енергии, гадинки, червейчета и плазмодии на душата ми, на отражението от света, който съм прекарала през призмата си през деня. и както вчера каза един човек "от много мислене, понякога се насираш".
е, нещо подобно се получава. накрая заспивам.
и всеки ден е безкраен... някак вълшебен, черешите цъфнаха и тази година, но като че ли са по-бухнали и красиви от всякога. или както ми казаха, явно моите възприятия са по-бухнали и по-широки. от всякога.
и след цялата тази седмица от емоции и хора, е след всичко днес е неделя и на мен ми се плаче, сигурно защото вчера толкова се смяхме, толкова толкова, че чак ме заболя ченето от смях, изпразних се тотално, нямаше нито една смееща се фея у мен, всички излетяха през устата ми. или просто знам, че имам всичко, което съм искала или дори не съм се сещала да поискам, имам го, няма значение, а всъщност нямам нищо. защото искам само едно, а не мога да го имам. и не трябва. защото се уча да живея по друг начин, защото не искам да следвам старите пътеки. защото се насилвам, против цялата ми същност и природа, шеметна и необуздана, сега съм я впрегнала в повод и се опитвам да направлявам този дракон, характера ми, карам го да вдишва огън навътре, карам го да лети ниско над покривите, без да ги докосва, карам го да е тих като лястовица... да излезе от люспестата си кожа и да се пребори със змейските си черти. и е трудно. много е трудно да вървиш срещу себе си, да се бориш като с мечка, с желанието и порива на кръвта си. който е така преходен, мамка му, като всичко останало, и изтича през пръстите ми и се загубва... а аз седя като скала, като тъпан насред площад, като заек в храстите, като малка керемида, откъртила се от покрива и аха да полети към земята... седя и чакам вятъра да ме отвее. да ме вдигне високо, да ме разбие на парчета, да се случи нещо... но не мога. имам тухли в джобовете и не ми се лети. а страхът? той е голям мизерник, и съвсем скоро се запознахме наново. припомни ми всичко за себе си. копеленце.
има ли какво да губя впрочем като нямам нищо?
не.
ами тогава?
"тогава пускай дракона и не му мисли много-много. че от мислене, понякога се насираш".
животът се случва. това е.
п.с. и все пак не вярвам в онова за връзките и хората... защото ако е така, какподяволите ще откриеш светещата точка?