вселената ми снася думи. била съм някога в бяла стая, с измазани стени, сама, само с близкото ми тяло, толкова близко,  че станало мое.  стените огледално отразяваха виковете ми. не помнех къде свършваш ти и къде започвам аз. дълго си белил кожата ми - парче по парче, докато не остане само вътрешността, обвивките падат като листа на зелена салата. обелвахме душите, любимо беше да стоим голи с часове, голи само по кожа и кости и сърца. и чрез гласа ти, през очите ти се вливах в тялото ти. и се губех във вселената на сърцето ти.

извор на стихове от несбъднатото, извор на муза от някогашната болка и от спомените. от нищото излитат, озъбват ми се думи, премятат се като клоуни на сцена, тържествуват и се вплитат в телата ни - обгорени от паренето, забравили форма и цвят, нетленни, просещи милост. когато те няма страдам със силата на думите си и моля за прошка съвестта си, с ръце зад гърба и крака на колене. когато те има си преходен като дъжд по скулите, стичаш се и ме погребваш в някоя вада... толкова дни на насилие, толкова грубости, толкова нежности, а сега панаири, цветни и светещи, пробягват очертанията ти в съня ми, пробягват изкуствените ти ръце по гърба ми и си повече мъртъв, отколкото жив и си само спукано корито, в което поставям нотите си, до следващия край, до следващия нож, който ще забиеш в гърба ми. измолвам кръв от вените си, за да продължа да циркулирам, до следващото вливане на течност. някой зъл ми диктува строфи и искам да впия зъби в отиващите си мигове. безкрайно мъртви сме, шушулки, които имат нужда от чужда светлина, за да живеят. човеци със сърца, туптящи срещу утрото, посипващи главите си с невъзможности, пропиляващи дните си в очакване на влак, който е дерайлирал. и се губим като останки, като спукани балони, разпилени сред хилядите мозъци, пръснати по паважа на нашия груб град, който някога се опита да ни приюти в розовата прегръдка на зимната си смърт.

минути

далечен, стопи се като лодка на хоризонта. няма те. никъде. там някъде, със силата на истината, докато живееш, завладяваш вселената. на сантиметри от мен, а всъщност на друга планета. и никога е силната дума, безкрайна, без да се интересува от никога не казвай никога. сякаш са минали векове, а всъщност са само минути.

и само с теб ще вървя, 
през мъгли като сън в който вече съм аз... 
ще изгоря, невидимо, във вечността...

сутрин се къпя в зениците ти, топли и сънени, събличат обвивките ми, катерят се по раменете. вечер се затварям в дишането ти, в заспиването и помръдването на сънуващото тяло. обличам усмивката ти и ходя с нея по улицата. нося я  като шал, като дреха, обгръща ме и ме пази от ветровете на града. носиш ми въздух, топлиш съществото ми, обграждаш ме, заробваш ме, караш ме да плача и да се смея, събуждаш живот в клетките ми. потъвам докрай в думите ти и се давя във ветровете на точките в очите ти.

за игликите е време да цъфтят,
но снегът не мисли така.
както понякога аз и ти имаме различни мнения,
но все пак се срещаме по средата...
точно както снегът и игликите се срещат днес.
нарича се любов,
или сняг през март.
и двете - съвършено естествени.

цялото

изправени пред избори ежедневно, не разбираме кога достигаме до дъното на възможностите. винаги има още една лъжица тиня, която да поемем. заедно с няколко слънчеви лъча, за преглъщане. еуфории, нарочно извикан смях, кънти по стълбите. държим се за ръце, не се изпускаме. никой не е важен, никой!!! силни сме и умеем да пълним пространствата със смеховете си. мрачните демони оставяме да спят на прага ни. залостваме вратата, зад нея не прониква никого. тук, вътре, сме ние и всичко, което създаваме. сами успяваме да се разпердушиним. от думите. нищо не е истински страшно, нали? освен написаното в книгите... това са просто думи... тежки думи, виснали на вратовете ни. не значат нищо. никой не може да ти каже дали си или не си. ти... всичко е субективно. от субективност не боли. но лъжем се, пореден път, поредно втрисане и оправдания лежат на плещите ни. защо си тук? защо те срещнах?  какво искаш от мен? не беше ли достатъчно... това, което взе. насила или не. това, което дадох. цялото...

да не гледам това, което не харесвам, каза ми йода

светлината от дъната ми извира
и прегръща тези, които обичам

миналото мрачно пълзи към дупките си
оставя ми поуки
и страхове насадени в спукани саксии,
под прозорците

бързам да се спусна през преспите
на деня си
бързам към стопяването им,
към пролетните залези
на отсрещната планина,
от където виждам къщата си

реките се пълнят, препускат
сърцето прелива и моли за още сънища
идват неочаквано и ме поставят на колене
моля се и плача,
а когато се събуждам не помня лицето ти

дните - еднакви или различни,
окичени от зъбите ти-медальон
спускат се до глезените ми
и после нагоре към сънната артерия

вървежът е единствената истина,
която притежавам, която мен ме притежава,
която ме изпълва всецяло
и задвижва зъбчатите колела на
кроткото ми съществуване

не спирам и не гледам в друга посока,
освен право пред себе си,
където тунелът стига края си
и светлината ме поглъща

осми март е ден на мама и на моята пижама

скършен трафик в блога. улицата ме приветства. не мисля за нея. 

сгушена в миризмите ти. сгушена със свят на корема, проглеждам през прозорците на света. мисля за майка си, в деня на жената. жената, която ме направи жена. жената, която къртовски ме въздига, всеки път, когато падна. майчин комплекс. неминаващ с години.

първи път сега, спокойствие. няма истерия, няма задух. има нежност, боже, дори след като излезеш се трупа на раменете ми, твоята непоносимо нежна нежност. лесно ли е? да й вярвам. да й се осланям като на невидима стена. знам, че е миг и после наново. но нищо. 

пиша и пиша и с едното си ухо се ослушвам дали случайно няма да се прибереш по-рано. 

и се чувствам жена, до дъното на краката си, тук, в мъжкото ти легло.

мартенски хартии

сядам и те създавам от нищото. извираш изпод пръстите ми. впечатляваш с новата си  рокля. влюбваш се на първа среща. жениш се за непознат. изпитваш съмнение за красотата си. за ума си. приличаш на мен и на още сто хиляди. ето го него. седнал на масата в кухнята, сипал си е чаша уиски с малко лед, готви и те чака. прилича на него и на още сто хиляди. хартиени лица, добиват тленност, живост, ето ги, страдат или чакат. сериалени души. приличат на нас и на още сто хиляди като нас.

(мама ми казва "да ти сипя ли една чашка вино за вдъхновение? със салатата, която се яде с вино, преди обяд?" а аз още пия кафе.) 

потапям се и е хубаво. мишка хартиена, с мастило по лапичките. дишам и отново живея с листовете и чашата си с кафе. топло е вкъщи, мартенският сняг ни затрупва.

необратимо

слънцето грее и хора ме обичат. влизат в душата и е лесно да ги обикнеш. нежни и цветни, животът е хубав, когато се пресичат пътеки. ръката ми държана, очите пълни. забравям стиховете, които пишех, чета стиховете, които пишат. чета себе си наобратно. заравям се и се отривам. нови величини в думите и поривите. нова любов, нова и пясъчна. сипе се над главите ни като сахарски вятър. облепва ни със себе си. задръства артериите с карамелените си съставки. разлюлява банята сутрин, мивката и плочките се стичат като часовниците на салвадор. вечер спи на топло. приютена като мокро куче. 

и в тишината на спокойствието ми, в празничния ден в моя град, засичам стъпки. колко ужасно подскача нещото, на мястото за сърцето. колко далече си вече, замръзнал на другия бряг. и колко всичко е било подгряващо. като напиване преди рожден ден, като прибързани думи излетели, а ушите се правят, че не чуват. разсеяност. претръпване, преодоляванe в ступор. бледнее преди за сметка на сега. бледнеят старите филмови тела. бледнеят усещанията за цялост. сега... е друго. и е необратимо.