и докато се обърнеш... пак е зима

снегът е навсякъде. в двора и по листата. козирките натежават от преспите. кучето бяга, иска да си играе със съседското. аз съм в тиха истерия от предстоящата сесия. тихо седя, пуша цигара и гледам френски авангард, за да се успокоя и настроя на честотите за писане.  зимата стана като лятото ми - все по-различна с всяка следваща, все по-зашеметяваща и вдъхновена. живеем животите си в това лудо време, пресичаме площадите на града си - все така изпълнен с недоволните и искащи промяната. копнежите са в сърцата ни, а джобовете празни. от друга страна - бъчвите са пълни и не можем да се оплачем.  дъската гледа през прозореца, мисли и мечтае да се засили по пистите. краката ми си спомнят разпределената тежест, водещия ляв и стягането от обувките. тялото ми облича зимното яке, но не тръгва към бъндерица, а към раковска. отново и отново. и така всеки ден. мечтая коледата.

ДНЕС

 Извинявам се на четящите блога ми, за този текст. Той е различен от типичното съдържание тук, но това се случва в сърцето ми.

има дни, в които съм щастлива и летя на крилата на софийското щастие. усмихвам се на всеки минувач, радвам се на малките дечица, на влюбените ученици, на нагласените бабчета с пазарски торби. има дни, в които и напуканите стари къщи в центъра ми се струват примамливи и живописни. по принцип съм оптимист и вярвам, че живеем в рая.

тук, където няма войни и големи природни катаклизми. не върлуват много смъртоносни болести и все пак хората са относително свободни. водата от чешмата става за пиене, земята ни е чиста и още има диви места, където времето е спряло. не искам да изброявам всичко любимо в България... Родопите, Кара дере, Пирин, Рила... аз самата живея в Рая, на пет минути от Гората, където никой още не е засегнал Моите борове, скали, кълвачи, сойки, зайци и лисиците, които понякога слизат и до нашата къща.

 но скъпи мои, вие знаете, че това е една безкрайно относителна реалност. истината се крие някъде в окото на всеки от нас. искам да ви споделя някои неща, от които вероятно ще се почуствате по-зле или по-добре, не знам и аз... но това днес безкрайно ми тежи.

тази есен и аз станах студент. и то не на случайно място. Академията за театрално и филмово изкуство, стана мой втори дом, от септември насам.  всеки ден ми се плаче от щастие, заради това, което ми се случва. да. тук и в България, аз, която съм една запетайка, имам привилегията всеки ден да седя рамо до рамо с творците на страната ни. преподават ми Хора, велики Хора, някои от тях много възрастни вече, но аз имах късмета да засека собственото си раждане, с техните животи.  и тъкмо, когато се беше завъртяло колелото на творческия труд, така, че и дъх не можеш да си поемеш, точно тогава моите колеги решиха да се присъединят към протеста на Университета. работата секна за седмица, настана хаос. Ръководството мълчеше. аз си го обяснявам с дългото чудене на коя страна да си завъртят задниците. с извинение и без. всички знаете какво значи това. уважавани от мен хора, заеха такива позиции, че на мен ми стана болно. и срамно.

аз самата не знам каква позиция да заема. не мога да кажа, че съм на площада всеки ден, там където са моите колеги. не мога да кажа и, че не заставам зад тяхната/нашата кауза. не виждам докрай смисъла, но преглъщам тази горчивина, докато се чудя и аз на коя страна да извърна глава.

днес гледам Бате Влади по телевизора. Владимир Люцканов, знаете кой е, няма да обяснявам. като малка и аз чаках Измислици - Премислици и вярвах, че Бате Влади е мой приятел, всеки път когато го видех на екрана. сега Влади е остарял. това е нормално. виждам, че дъщеря му е моя колега в Академията. виждам, че той се бори въпреки и напреки. и потвърждава собствените ми разбирания, за това, че може, стига да искаш... без значение къде се намираш, да правиш това, което обичаш и да живееш почти нормално. ако си талантлив, ако си упорит. ако от теб става нещо, изобщо. и той го прави. всичко това. лимитът му е небето. но не точно. видях с ужас, че и той е уморен, че и него като много други са го мачкали различни инстанции, телевизии, власти. и тази умора на човека стареещ в България ме съсипа. не знам дали това е думата, но седя и гледам героя от детството си - помъдрял и приятно побелял и... не знам какво да мисля за тази тъга, за тази примиреност, която се чете в гласа му.

искам, искам да ви кажа на всички, че изход има, че светлината на тунела е близо. но аз самата не вярвам в тази близост. страх ме е от тази примиреност, която се настанява у хората. страх ме е от това, че обществото ни е необразовано и озлобено. не искам да се впускам в темата за емпатията и сирийците. обидно и гнусно ми е, че майки с деца крещят против други майки с деца. вторите са бездомни и подгонени от оръжията на войната. първите са си на топло в къщи.

единственото, в което вярвам със сигурност е в тази Промяна, която е неизбежна. цялата Вселена ни дърпа нагоре и няма начин да заседнем някъде по средата. това е ясно. но се страхувам, скъпи мои, че когато това се случи ние отдавна няма да сме вече между живите. и никой няма да си спомня за нас. толкова много вода ми се струва, че трябва да изтече до Тогава. но... нищо не е без смисъл, нали така?

айде ся ми спрете нета и ми забодете и тоя нож у сърцето!
не, не се сърдя. не страдам, не се замислям, станала съм кожа и кошер. не ми се подскача, слуша ми се клептън, мрънка ми се и рядко ми се плаче.
чета стари хронологии и се улавям, че стиховете за Теб, съм пратила на друг. каква досада, каква плява.
но Другият има добри стихове, междувпрочем... и понякога съжалявам, че така се разминахме. въпреки, че повече щях да плача, от колкото така. а вероятно и той щеше.
сега ми дрънка на китарата през паузите и се самозабравя в разни речи.
така обичам да го гледам отдалече.
не искам дума да ти казвам, а само с поглед да те свалям от пиедестала да собствените ти прожекции.
а колко сме нищожни се сещам само като видя мъртвите ни общи приятели.
окото ми трепва, не мога да крия.
затварям се до следващата спирка. мълчанието ще се спука. и пак ще тръгнем в различни посоки.
докато не срещна кучето с твойто име и стопанинът му го извика мощно  в ухото ми, да, сякаш трябва да го чуя, аз, сега, а не някой друг и после... името! което да потърся сред хилядите имена в телефона си.

пълнолудие

колко много пълнолуния, на различни места, хиляди... 

на Буката, се кадим с тамян, ноември е, седим до сутринта, аз увита в китеник, гледам към София, гората е светла, снегът блести като в разказ на Туве Янсон, лющяните се смеят, палят огъня...и започват магиите.

 Муна Петра, тайното място, седем души, вървим по брега на морето, класическа лунна пътека, цветът на черното море е тъмно, тъмно синьо, снимаме се в стара лодка, светлината на апарата е усилена докрай и излиза снимка като ден... студено е, а толкова топло, лицата на близките ми светят със силата на извънземни луни...

Сърбия, лято, студен балкан, музика, музика, музика... газ, газ, газ, "секси ритъм", Горан Брегович и ракия... да да да и ракияяя... две момичета на непознато място, местните слагат покривка на варел, носят рози за импровизираната маса, питат дали знаем какво е ракия, хаха, смеем се, шегувате ли се с нас? ние сме българки, знаете ли това какво е? и им изпихме ракията...

сама на верандата в къщи, пуша и гледам поредната кръгла луна. тих звън от получено съобщение. "знам, че не спиш... подарявам ти луната." ...