никой не може да разбере.
а и никой не трябва.
само мое е.
само аз го знам.
не го пускам на свобода.
неспасяемо е.
не го оправя нито рев, нито нищо.
оправят го само чужди ръце
за минута-две.
после лека вечер.
и си тръгвам.

smoke

дали защото е есен (този сезон, който винаги ме е мачкал) се потдавам се на лудостите. спирам цигарите, мисля за теб.
лягам, ставам, прегръщат ме нечии ръце. едни, други, трети... my heart goes BOOM...
лягам, ставам... очите ти. твоята картина, ангел с жезъла от светлина, разцепва земята, разцепва и моята глава.
няма друга истина.
няма по-сладка завивка. няма и да има.
продължавам.
пуши ми се. слънце, смях... наново, спасяват ме чуждите ръце.  трия ги. нови. други. дай още няколко крачки към върха. връщам се вкъщи, туф, припадам наново, сгромолясват се планините, градени с дни. въздушните кули, вятърните мелници. има ли смисъл?
сутрин. ставам от леглото. усмихвам се на небето и го моля да изхвърли мисълта за теб.
излизам. студено е. и пак ми се пуши.
и пак и пак.. все същото, въртя се, година ще мине, едно и също, не съм мръднала... ето ме, тук, ръцете готови само за едно. ненужното. но няма да пуша. погребвам вредните идеи, приветствам тази новата, непознатата в мен, прегръщам я, макар, че е странна... отказвам цигарите. а теб?

длан

все повече чернови. не смея да изговоря, напиша онова стаеното в гърдите. мислите отекват и се сбъдват полумагически. не смея да желая желанията. да мечтая мечтите. все недоволна съм в остатък, от сбъдването.
единствено искам да се приютя на топло в огромните ръце. и да спя безпаметно, измърквайки котешки. през клепките да се уверявам на няколко часа, че си безкраен като длан. длан ширнала се по врата ми.

есен

щастливо. просто се сещам за миналата есен и за студа. сега е топло, по-топло, най-топло. грее отвътре, отвън от всякъде. процежда се през пердетата, през цепнатините на перваза. най-важното-осветявам си го сама. сама съм си камина и свещ и калорифер и всичко... е има няколко странични чифта вълнени чорапи, на които съм благодарна.за вълнените чорапи. срещнах ги през пролетта. колко хубаво. сега ми носят усещане за цялост, за смях, за приятелство.
случват ми се странности, както винаги на мен ми се случват, на кой друг. и постоянно имам усещането, че нещо грандиозно предстои или пък се заформя в момента. в кратки мигове се отделям от земята, виждам се отгоре и всичко е някак незначително, освен особената светлина, която излъчвам в присъствието на точните хора. усмихвам се и се връщам.
харесва ми как продължават да отпадат някои фактори в живота. а други все така остават. как не ги променя времето, как не ги отмиват вълните, незнам. интересно колко ще издържат в този си вид. нося се на една малка платформа в океана и чакам лодката да срещна. търпеливо.
и знаете ли какво... "lovers in my bed" ... they dont look the same.

смисли

цялата съм клише
разтичам се от яд
заливам се в тишина
предпазвам си гласа,
да взема утре по-високи тонове

разбърквам косите си
оставям ги на вятъра
да следват птиците
по облаците на онова
розово небе

надвечер
надвиснали, стаени световете,
побрали се в една лула
в ръцете ти,
на пейката,
при гълъбите,
където не спират измислиците
да се тълпят
по плоските керемиди
на нашия град

по пътеките, които водят към дома ми
събирам стъклени перли
все по-търкулнати
все по-бляскави
гоня ги търся ги
мамя ги
имам ги
прибирам ги в кутии
крия под леглото
само за мен
забравям ги
с години

взимай си времето, дето не го даваш на никого
взимай си тесните гърди, в които не се побира детски юмрук
взимай си дарбите, тръпчинките, хубавите фенси занимания
с веселите ти приятели, с хубавото ти куче
с малката ти лъскава количка
и онези кецове на задната седалка
взимай си пръстена,
взимай си гривните
кестените
сушените цветя
малките китайски вазички
рецептите за суши
и клечките за хранене

взимай си всичко
остави ми само себе си
за още час
да се полюбувам на отражението ти
в огледалото

"Обичам, когато гол мъж се реши в банята пред високо цяло огледало. Сресва назад мокрите си коси. Това е класа. Обичам да си слага на страните нагарчащ парфюм, а леко да се подсмихва."*

час ще ми стигне. да ти изкажа вечността в сърцето си
да ти приложа тъмните хватки от задната страна на луната
да се укротя в подножието на ръцете
и да заспя уморено

на излизане не ме буди
остави ми бележка по полската мишка
и й предай, че си ме обичал


*Виктор Ерофеев, Мъжко богатство

ти

“помниш ли тихото влюбване?”

“помниш ли първата нощ?”

усмивките през тълпата...

студеният вятър в четири сутринта

“помниш ли първата среща?”

“петчасова.”

и всички дежавюта,

и усмивките, и недомлъвките

лекото довършване на изреченията на другия

с думите “да, знам, знам го това усещане”

черната ми рокля, черното цвете в косите

случайно се докосват ръцете

сред стотина други около нас

“усмихни ми се пак, искам само теб да усещам.”

“толкова си хубава.”

“толкова си истински.”

“толкова ми е хубаво”

нереално е...

“искаш ли да остана до сутринта?”

“вече е сутрин, чуваш ли изгрева?”

не обичам сутрините, те ни разделят в две различни посоки

за да ни съберат в друга вечер

и ноща пак да е силна, могъща

както никоя друга

“защо не ни го позволи? защо?”

“Ти.”