ти си... жив, движиш се. вълнуващ. изричащ лъжи или си откровен. 

какво се крие зад сенките на миглите ти? какво се крие от другата страна на главата ти? 

има ли залези, които очертават тялото ми? скали, които напомнят за усмивката ми. стръкчета трева, стелещи се като косата ми по раменете ти. 

искаш ли да наречем с думата любов най-тъмните си мисли? искаш ли да се полеем с разочарования? искаш ли да бъда аз, за теб, сега и тук и никога повече? или искаш да остана, да се събудим, да летим, да се замеряме с нежните си думи и нехайните си копнежи. но любовта убива тръпката. застояването е вреден метод. но искам да ти подаря няколко хубави мига. поне. мигове-вечности, които ще носиш в джоба на сърцето си. мигове, които ще ме топлят, ако един ден вече те няма. мигове, които ще са само сън. но от онези, в които не искаш да се събуждаш.

лъжища. хора от хартия. изрезки от вчерашен вестник. бягам през пукнатините на паветата. веднъж в месеца всичко е тягостно. после изгрява луна. винаги.

копнеж прецеден през марля

глупави стремежи. хората са мръсна пяна. движат се по повърхността. във всеки аспект на животите си. замерят се с несигурности, прилепват се към светлината, когато не умеят да я произведат. съществуват и пеперуди. вярвам в крилата им. разцепващи въздуха непогрешимо. има ги, раждат се или умират. 

аз съм сянка, която хвърля сянка. копнеж, прецеден през марля. въздух, създаден за извънземни дробове. които не виреят на земната повърхност. изследвате ме, нагаждате се, там, отново на повърхността. разбирате какво ме въздига, какво ме сломавя и взимате-давате. учите се или ме напускате. не вярвам на никого. не вярвам на цепнатините, на многоточията. гнездата се създават от птиците. не вярвам, че няма две еднакви чувства. доказа ми го. емоционално изнасилване, водовъртежи, стискания за врата, ръце, разперени за полет. 

приютяваш ли се често у другите? когато нямаш дом, когато малката ти нощна самота натиска клепачите ти. и музиката се влива в разстоянията помежду ни. измамно прелестни. хартията се прави от вековни дървета. не я уважаваме достатъчно. наплескваме я с егоизми. сърбящи длани, меки течения, недоносени влечения. нямам нищо, освен себе си. и никой няма да ме има. сърцето е пън, обгърнат с мъхове. страхувам се от диханията ти. страхувам се, от всеки допир. наранявания. притъпени ножове, забиват се в гладката ми кожа. сутрин успяваш да се влееш в тялото ми, но заглъхва сърцето ми с първия пролетен сняг. един път така - друг път иначе.

мъртвото утре

искаш ли да те обичам
ще издържиш ли на силните тласъци
на придошлите бури, на отливите, на мрачните мълчания
на водопадите от думи
ще издържиш ли на смеха, който напуква прозорците
на сълзите, които наводняват стаята, пръсват дограмата
и потичат по площадите.
ще издържиш ли на инфантилните стремежи,
на вечно непорастващата душа
на дребните копнежи
и бруталната последователност в любовта

лекокрилото изглежда като пухен облак, но
носи у себе си гръм и мълнии

отвъд всичко, поетът ми каза, че
лесно се живее само с плакат на фолк звезда,
в кабина на трактор

отвъд всичко има планина от свобода
и никога не се събуждаш до една и съща жена


отвъд всичко... нищо от това няма значение.
случва се, движи се, върти се, няма ден с ден еднакъв
и ние се меним със скоростта на плувнали течения
ръцете ти са топли, живи, днес. утре е мъртво, както винаги

скитнически дни, преобръщания. радости на неочаквани места. топли длани, вселената е в равновесие. недоумявам и проглеждам. събирам се, претеглям. след дълги мъчности е лесно. след стиснати устни - широко отворени. усмивка. без задръжка, без задна умисъл, без посока и тежест. леко е. светя, оглеждам се в очи, чиито цвят е без значение. с форма на бадем, окръглено се вглеждам в точката. горе някой ме обича. тичам и подтичвам след забързани стъпки. смучещи със сламка се тълпят на прага, но си тръгват, когато спра чешмата. все се опитвам да мисля за равнопоставените персонажи и за гледната точка на антагониста. той. си. има. причини. не оправдавам. рационализирам. прерязана  е невъзвратимо сребърната нишка. децата изгубиха кълбото прежда в гората, прекъсна се пътят им назад. гълъбите изкълваха пътеката от трохи. 

а някой друг има камъчета в джобовете си. застла ги. малки бели камъчета. и обеща да поправи пластмасовото ми тяло и напуканото витринено сърце. не вярвам, че някой може да те поправи. но имам вярата, че сам умееш да се поправяш.  регенериращи се органи, пътеки, мокър пясък и вятър, който пътува надалеч. 

сняг се топи - реки и реки. мушнала съм се сама в джоба на усещанията си и не дишам. разлиствам светове на екрана си. търся слънце и пясък. търся мечта за днешното утре. търся и намирам смисли предимно. думите днес ме преследват като стари окуцяли войници от минал век. преследват ме с ръждясалите си пушки и дървени протези, вместо крака. никоганикоганикога е страшна и тягостна дума. безгранична и непоколебима. заливам малките пластмасови войничета с горещия си чайник. отпивам. има вкус на мента.  

аз съм скала, отново. ширнала се в небето, спусната между малките ти вплетени пространства. единствено възможна сега. дишам с музиката ти и се опитвам да вляза цялата в тази топла вода на тялото ти. да потопя и главата си. да се създам от дъното на този съд. бърза съм. на моята планета час е равен на години.

картите таро не лъжат. след въпросите и дългите отговори ми казаха истината. не исках да я вярвам. сега връщам назад и помня думите им. разминавания, разочарования, неосъществени проекции. и не смея да докосна тестето. а днес е време за гадания. свързвайте се с висшите същества у себе си, съветват същества от други планети. 

а свити в земната си повърхност, във физическите си проявления, не можем да откъснем души от телата си. преоткриваме устните си за стотен път днес. и не смеем да се начудим колко са меки и гъвкави. чрез езиците си се опитваме да се вържем на възел. чрез разтекли се сокове на телата. в тесни легла - тесни сърца. като цедка пропускам външни лъчи под завивката. надничам чаршафено отвъд тялото ти. освен съседите, успявам да събудя и вените ти. потича от безименния пръст на лявата ръка - по единствената вена, която води до сърцето. не е трудно да събуждаш лепкави усещания у другия. да го замеряш с миризмата си, да я полепваш по възглавниците, навсякъде по стените, дори и след напускането на стаята. прави те щастлив. това, че не можеш да ме прогониш от ъглите си. заспиваш и се прокрадвам в клепачите. завивам се с дългите ти лешникови мигли. като пролетни ластари на лозата - извиват се краката ми около съненото ти тяло. и умората в предсърдието тръгва към изхода. стенещо лечителство. вчера е безкрайно мъртво. и труповете са изметени.