на един смахнат човек, но смахнат по своему

перата ни - подострени и счупени. сила на волята, сила на думите. слабост в сътресенията, търсене за грешки. гледам смирено тъмните му очи и си позволявам да не сведа моите. режат като нож за хартия - тъпо и оставящо белези. но не ме е страх от теб, вече не. веднъж те сънувам намръщен, веднъж смеещ се. наяве си същия, както предсказан от сънищата. 

и знам, че дълго, дори след смъртта ти, ще си спомням за теб и за тези дни. в които те мразех или пък те обичах. в които не те разбирах, а после виждах, че си просто човек. в които чувах другите да говорят гадни неща зад гърба ти, а вътрешно знаех, че те не са истина. дни, в които си вярвал или си бил разочарован. дните, които ме направиха отново малко дете, гледащо със смут и пламнали бузи. дните, в които падах и ставах, но за първи път знаех какво искам.  дните, в които се прибирах разревана и със смачкан фасон. 

когато се влюбвах или се смеех. 

работех или немеех. 

дни на щастие, дни на сълзи. 

дни на надежди, дни на отчаяние. 

най-хубавите ми дни. в живота, изобщо. 

сега.

гърмяно куче не се допира до човешка длан
но явно ти си имал нещо повече от хляб у шепите си

въртим се около оста си
и около електрини/едипови комплекси

учим се да сме бързи
като метеори летящи срещу планети

светим диодно и отразено
мотаем се през зимата на недоволството си

с коженото си палто се возя без билет. модерна принцеса-клошар, затиснатa от обстоятелствата. но приятелите ми... без тях съм мъртва. 

истинските клошари на халите идват да си поговорим, усещат в мен безпределната ми безразличност към класите и кастите. смея се с тях, а в мозъка ми стържат бръснарски ножчета. опирам се на невидими стени и се мятам като нещо достигащо сушата. градът ме поглъща и изплюва, а пътят към дома е забравен. 

оставам бездомна, без четка за зъби, но с погребани илюзии.

какво да кажа... мълчанието е залегнало в думите ми още от преди да се родят. непредвидено и очаквано, същевременно. силна съм, когато стоя права и духа вятър насреща ми. не зная от какво са направени атомите ми, но са непогрешими воини, каквото и да съдържат. оцелявам навсякъде и дори, преди да падна вече мисля как се изправям. това ме уморява. понякога. но нищо. и този ден ще мине, след него друг. и ще остане само горчилката в ъгълчетата. на устните. но никой няма да я забелязва. 

летяща. вселена. сама. са думите, които се повтарят често тук. летяща сама през вселените. харесва ми. а колко енергия влагам, за да променя този семпъл факт. но няма нужда. нуждата е сляпа. блуждае.

сред цялата светлина, сред полетите и пропаданията, сред очите ти с неопределим цвят, сред моите на места сини, на места зелени, на места разплакани, на места смеещи се... и сред  всички останали... сред ръцете и думите, които ме притискат, затискат клепачите ми... вървят след мен или бързат на крачка отпред. сред измъркванията и измрънкванията, сред сетивността, така я определяш, сред страховете ми, сред кошмарите, сред сънищата, в които се държим за ръце... или не... сред всичко там, на дъното като безчувствен и циничен труп... лежи едно съмнение. дали е плод на болно съзнание, дали е омерзеност и мълчание, но постоянно на едно скапано шизофренично стъпало, на което всичко има смисъл и не! - нищо няма смисъл! 

и онази цветна и светла лиломисъл, сега се опитва сама да се опръска в кафяво... а денят придобива съвсем друг цвят. 

и нито една вещица няма да може да ми каже правилно ли е това или не, а аз сама ще се изям в мълчанието и в суетата си, която ме затиска с потното си, грубо... тяло.

look at the stars
look how they shine for you
and everything you do
yeah, they were all yellow

your skin, your skin and bones
turn it to something beautiful
do you know?
you know...

колко си светъл. yellow. 

колко мрачина има на дъната ни, но се изплъзва, малко, по малко. капка по капка. навика на черупките, навика на страха и съмненията в същината... в целостта... в сбъдването. в силата ни... твоя или моя.

децата, които си играят с огъня, казват, нощем се напикавали. а ние сме някакви глезеници на съдбата. дришливи щастливци, чиито ръце са държани от ангели. другото е глупост.

жени

никога няма да бъда жена
да се науча да бъда жена
да имам търпение,
леки лунни хватки,
мъжът е така мек
тесто
никога няма да си спра езика зад зъбите,
да си преглътна сълзите
да се усвоя като малка котчица
и да отстъпя
да се увивам като змийче
да се накичвам цялата с гордите му ордени
да го приемам

слаб
и силен
можещ
тленен
бавен
лош
добър

никога до някога.

до силата на онова отражение,
което ще ме накара да замра.
да замлъкна,
да съм малка,
побирам се в джоба му,
невидима,
неискаща.
и благодарна,
че го
има.