летяща. вселена. сама. са думите, които се повтарят често тук. летяща сама през вселените. харесва ми. а колко енергия влагам, за да променя този семпъл факт. но няма нужда. нуждата е сляпа. блуждае.

сред цялата светлина, сред полетите и пропаданията, сред очите ти с неопределим цвят, сред моите на места сини, на места зелени, на места разплакани, на места смеещи се... и сред  всички останали... сред ръцете и думите, които ме притискат, затискат клепачите ми... вървят след мен или бързат на крачка отпред. сред измъркванията и измрънкванията, сред сетивността, така я определяш, сред страховете ми, сред кошмарите, сред сънищата, в които се държим за ръце... или не... сред всичко там, на дъното като безчувствен и циничен труп... лежи едно съмнение. дали е плод на болно съзнание, дали е омерзеност и мълчание, но постоянно на едно скапано шизофренично стъпало, на което всичко има смисъл и не! - нищо няма смисъл! 

и онази цветна и светла лиломисъл, сега се опитва сама да се опръска в кафяво... а денят придобива съвсем друг цвят. 

и нито една вещица няма да може да ми каже правилно ли е това или не, а аз сама ще се изям в мълчанието и в суетата си, която ме затиска с потното си, грубо... тяло.

look at the stars
look how they shine for you
and everything you do
yeah, they were all yellow

your skin, your skin and bones
turn it to something beautiful
do you know?
you know...

колко си светъл. yellow. 

колко мрачина има на дъната ни, но се изплъзва, малко, по малко. капка по капка. навика на черупките, навика на страха и съмненията в същината... в целостта... в сбъдването. в силата ни... твоя или моя.

децата, които си играят с огъня, казват, нощем се напикавали. а ние сме някакви глезеници на съдбата. дришливи щастливци, чиито ръце са държани от ангели. другото е глупост.

жени

никога няма да бъда жена
да се науча да бъда жена
да имам търпение,
леки лунни хватки,
мъжът е така мек
тесто
никога няма да си спра езика зад зъбите,
да си преглътна сълзите
да се усвоя като малка котчица
и да отстъпя
да се увивам като змийче
да се накичвам цялата с гордите му ордени
да го приемам

слаб
и силен
можещ
тленен
бавен
лош
добър

никога до някога.

до силата на онова отражение,
което ще ме накара да замра.
да замлъкна,
да съм малка,
побирам се в джоба му,
невидима,
неискаща.
и благодарна,
че го
има.

аз в дните си

копнежът и кога пристига жаждата? 

когато до крайна степен липсва течност, 

която да се влее в теб. 

месеците - препуснали кончета, на които дишам прахта от копитцата. 

годината започнала в театъра, завършила... съвсем близо до него. в него. в черупката му. за кратко в изкорубената му кутийка - свят! 

налудности, бягства. безброй поробени сърца. всеки се върти около оста си. отпадат някои. приятелства, разрухи. винаги едно и също - само цифрите на календара се сменят, имената в телефоните ни, имената до възглавниците ни. за малко да прогоня циникът, но ето, че се настанява в леглото ми. 

задушност. криви по тавана. отчетлива промяна - повече вътрешна, от колкото външна. спомени, завити през глава, дремеща любов на пътя ми. мъгли, неясноти, желания, страсти, битки, победи, настъпления, приливи, отливи...тегоби? 

малка вселена, разширяваща се, малко тяло, все по-смаляващо се през месеците на отсъствие на мисъл за него. раздаване, хвърляне, с шепи, с кофи, просо за гладните кокошки. хамбарът е пълен за зимата. чакаме пролет и зелената трева спи под преспите. котките - близо, кучетата - бягащи, лаещи... разединяващи сълзите ми. 

строгите очи на оценяващите, топлите устни на актьорите. гъвкавите тела на актрисите. мирис на сцена, на прах. асансьори, задъхвания, спирачки, безпаметност, сила, безтегловност, готовност - да се хвърля от този мост и да се разбия на парчета като малка дървена талпа, полетяла към изгрева. събирам се. по стария начин. или ако открия някой нов. движи ме, тласка ме, драконовия ми стремеж и силата да бъда цяла, дори след корабокрушение.  дни на съмнения, дни на печал, дни на радостен смях, падаме, ставаме, държим се за ръце и танцуваме. светлини, непознати, пътешествия, спят пред прага ми и чакат леко да ги побутна. звездите, морето, стара кола през нощта пълзи по магистралата. радиото гърми. някой спи до мен.  винаги някой спи до мен. делим легла като малки деца. смеем се, докато не умрат всички ноти от смеховете във вселените. 

думи, думи, думи, букви!!!! обичам те само с очите си и с очите си изтривам всичко. лесно е. думите се запалват, изгарят, спират да съществуват. безсънни нощи, редакции, рев, осъзнаване, бачкай, да те вземат фабулите, това ти е работата. ше пишеш и ше бришеш - до края на света и отвъд! ще умираш с персонажите, ще живееш с измислените хора в главата си. ще се опираш само на стиховете си. ще си носиш книжния кръст. завинаги.

екрани, екрани, светлини, близките ми, възприятията им, светът ни на лента, осветен от бленда. камера, клапа, студ, колата, заспивам, прибирам се, пеша, сега, с теб, без теб, вървя из града, просяците ме поздравяват, цигуларят свири за мен сутрин и после обратно. влакове, чантата тежи, книгите, там под земята, плача на нечии букви, а малко дете се взира в лицето ми.

вечери, нощи, прозореца - самота и светлина, цигари, коз, вино, верандата, птиците ми, катериците ми, мрънкащите ми съседи... гората ми, топлата муцуна на кучето, меките лапки на котките, звуците от съселите на тавана... пролетта ми, светът ми, всичкото.... очите... глас в телефона ми казва, че ме обича и аз съм тук. все още. движи се тялото ми, птичото ми сърце пърха или се дави, но не изчезва и не ме изоставя... дори за миг.

децата

казваш ми, че съм боец
воин
еквилибрист
балансирам между хиляда стола
люлеещи се във въздуха,
но никога не те забравям

поглеждаме през рамо
към есенните круши,
които
изпопадаха
в краката ни
от онази късна есен,
когато бяхме деца

а ти ме изпращаше до вкъщи,
бутайки колелото си...

сега се опитваме
да задържим онзи пламък
в усмивките
и през разказите
да увековечим
силуетите си,
привикнали на тъмнина

лисица без опашка

снимка ме усмихва днес.
слънцето.
ръцете на баба ми.
избягалото ми куче, което в 4 сутринта ме чакаше пред портата.
софия. силна, когато около теб са любимите. и сняг, дааа!
животът. ранното му оцеляване и късното зреене. 
мокрите ми обувки, принцесешката ми коса.
смехът на непознатите, притегателните им стойности. здравей? довиждане...
и буря в сърцето, но тишина усмихната на устните.
вървя като на филм и превъртам рисувани кадри в главата ми. стигам до последното ниво и поемам на обратно.
лисица без опашка идва на прага ми, гледа с малки очета, и аз я гледам. после си тръгва, умислена, уморена. къде ти е опашката... къде  я остави?

съм

мрачни въжделения.
опитвам се, любов...
аз всячески се опитвам
да се издигна над себе си
и да не те затормозявам.

но не мога.
липса ужасна.
катранена, черна, немощна,
ъглеста, спукана, тленна.

да те видя щастлив, да те видя усмихнат, летящ...
мечтая за това от вечност.
а добивам само спомени за небивали дни
и горя, в самотата на човек,
към който са прострени хиляди ръце,
но нито една от тях не е тази,
която иска да го докосне.

ten thousand spoons when all you need is a knife.

съсипвам се в безпаметност.
наливам в бездънната чаша и търся свят у нея.
но светът не е истински, знаеш.
когато не можеш да му повярваш.
не искаш.

и се давя в чашата си,
така, както може би са
се давили мнозина преди мен.
в същия час на нощта.
със същата непреодолимост,
безнадежност.
и разкапващо се желание, което
се стича по ръба на света.

а някой друг - някъде
се дави, заради мен,
или заради теб....
но на мен ми е все тая...
не пропускам друг нетленен свят да влезе.
неискаща и неинтересуваща се.
станала на прах и кости.
съм.