неделя като ден и състояние

плужек е долазил до прага ми и е умрял там. празна къща за първи ден тази седмица. спокойна и тиха нощ, сутринта нахранвам всички гладни гърла, правя си кафе и излизам. ветровете са се съюзили и искат да ме вдигнат, заедно с караваната. на плаж горубляне е студено. сама съм и се имам, спокойно и пълно ми е, празнината се стопява, с всеки изминал ден и всичко, което ми тежи, на моменти потъва някъде под усмивката ми. тази тиха ситост на душата, не може да я купи нищо. сам я изработваш, от естествени материали.  

иначе от разстояние усещам, че скоро ще паднеш в ръцете й. и тя ще падне в твоите. дано е добре и за двама ви. аз съм паз. и отново опитвам да видя лицето, в огледалните сънища. допушвам един фас и мисля за близостите, които са далеч, но всъщност вградени в кокалчетата на ръцете ти, дори, когато не ме прегръщаш.

i wanna be yours

Заради това ли се смееш на шегите ми,
хващаш ме за рамото
и се държиш близо до тялото?
Взимаш ми цигарата и опъваш,
дърпаш,
сякаш ме целуваш,
искаш в пазвата ми да се скриеш
и очите ми върху си
да държиш.
Като котка на перваза си,
обикаляш,
а шията ми е бяла, както винаги,
и свободата там се е стаила.

в средата на август

и ето как думите мълчат, квичат, скучаят, а после се изсипват пепеляви над главата ми. а аз подскачам като дете в дъжд и се опитвам да ги хвана. посядам в сянката зад сърцето ми и разпервам пръсти на краката. три дни щастие, в които се побират цели седмици, а после гръм и тишина, полегнала на раменете ми. срещи по гарите, разменени усмивки с непознати, всички са красиви и ме канят на диня. изникват от ъглите и се напъват да измислят нещо, с което да спрат вниманието за минута или две. аз съм усмихната винаги и мила, но с онази малка чупка в ъглите на устните, която издава бойно поле в сърцето ми. много паднаха сами, скочиха през пропастта или се изгубиха, но и много ги свалиха мечовете в очите ми. 

спя в горния ляв ъгъл на навеса, зелен брезент и гласове край огъня. риба и русенска ракия, децата отдавна сънуват. всичко е на ръка разстояние и дори онзи, който винаги се населва в сънищата ми, но не мога да зърна лицето му. върти се някъде наблизо и усещам почти допир, но неосезаем, невидим, запрашен от всичко, което лежи в миналото. няма страх у мен, нищо не ме мъчи или държи за гушата, за пръв път от векове насам. дишам с пълни гърди, очите ми гледат хоризонта, светът е истински и измислен едновременно. измислен от някой сънуващ великан и истински като топлата земя, в която заравям ходилата си.

и какво от туй, че има толкова спекли - недопекли, бишкотени, без крем, глетави, млекави, някакви-никакви. и какво? че нали аз имам очи, да видя и уши да чуя и не е само това. отварям прозорците и се надигат сълзи, само, заради нечия строфа, гениална. гениален си и теб някога ще те срещна, ако вече не съм те срещнала, анонимнико. защото, докато се калява стоманата или се разпада нечий свят, все по-голямо място се отваря в сърцето ми. за думи, за течения, за разбиращи, за мълчащи, за търсещи, за имащи, за нямащи, за разписания без график, за гари и слънца с рошави пипала.  ебем ти и търсенията. не търся нищо, нещото само ме намира, магията дебне зад ъгъла и светът ми е в движение, променя се, но остава винаги магия. забъркана от стара вещица, с кози крака и нечии пръсти, ето преследва ме и аз му се давам, както винаги. пътят се е ширнал, обичам да го казвам и НЯМА КРАЙ И НЯМА КРАЙ НА ШИР И ДЛЪЖ.

Господи, има толкова много нежност на този свят, така, както си го създал... че се чудя дали си заслужава да плачем или трябва да плачем... от нежност.

искам да ме снимаш гола
да преливаш в зениците ми,
да се уталожиш в дъното ми
и да се свиеш там
до края на блендите -
където не прониква свят,
където е неизмерима вълната на
светлочувствителния материал

само за ден толкова силни думи от различни хора. един ми казва, че му е все тая за мен, друг, че иска да държи ръката ми, трети настоява, че съм чудовище, а четвърти, че съм от малкото останали приятели. как да си съставя мнение за себе си? добре, че отдавна се научих да ги спускам по пързалката на недоволството си.  различните ми образи, пречупени през малките им призми, от скоро спряха да вълнуват душата ми. а вечер, когато си легна, не забравям да благодаря за възможността, дадена ни от небето - възможност да изпитваме чувства, докато още не са вкаменели сърцата ни.