и ето как думите мълчат, квичат, скучаят, а после се изсипват пепеляви над главата ми. а аз подскачам като дете в дъжд и се опитвам да ги хвана. посядам в сянката зад сърцето ми и разпервам пръсти на краката. три дни щастие, в които се побират цели седмици, а после гръм и тишина, полегнала на раменете ми. срещи по гарите, разменени усмивки с непознати, всички са красиви и ме канят на диня. изникват от ъглите и се напъват да измислят нещо, с което да спрат вниманието за минута или две. аз съм усмихната винаги и мила, но с онази малка чупка в ъглите на устните, която издава бойно поле в сърцето ми. много паднаха сами, скочиха през пропастта или се изгубиха, но и много ги свалиха мечовете в очите ми.
спя в горния ляв ъгъл на навеса, зелен брезент и гласове край огъня. риба и русенска ракия, децата отдавна сънуват. всичко е на ръка разстояние и дори онзи, който винаги се населва в сънищата ми, но не мога да зърна лицето му. върти се някъде наблизо и усещам почти допир, но неосезаем, невидим, запрашен от всичко, което лежи в миналото. няма страх у мен, нищо не ме мъчи или държи за гушата, за пръв път от векове насам. дишам с пълни гърди, очите ми гледат хоризонта, светът е истински и измислен едновременно. измислен от някой сънуващ великан и истински като топлата земя, в която заравям ходилата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар