Не искам думи халтави -  

преподреждам ги. 

Искам сянка да хвърлям 

и сянка да ми прави, 

някой хубав, в топлия следобед. 

Искам, спешна нужда, да почувствам, 

да се нажежавам. 

Но ето, че е равно, някак. 

Всичко - поносимо. 

Щастието е нататък. 

Щастие като тепсия.

дъжд, череши, топъл сън
груби думи
слаби хора
в ушите
звън
иска ти се да съм друга
не, не съм
аз от днес съм
непристъпен склон

грях

Той имаше най-красивите ръце, най-красивото лице и най-красивото тяло. Артист зад кадъра, криещ се в очите на перспективата и експозицията. Художник рисуващ със светлина. Бяхме от една и съща страна на обектива, влюбихме се, докато съзерцавахме залези и езера в дъната на очите си. Докато настройвахме фокуса, докато се чудехме дали бленда или диафрагма е правилното, докато улавяхме онзи момент, когато светлината е неуловима. Влюбих се като хлапак, побързах да избягам в тази любов, да се гмурна, да й се отдам. Стигнах  дъното на общото ни вълнение и скочих от скалата на нетърпението. Прекосих океана в сърцето му, потънах в живописните му ръце. Снимах ги, рисувах ги, давех се в тях и... изведнъж всичко свърши. Спря. Изчерпа се. Секна. Избяга. Не се получи между нас, казват хората. Не се получи... онази дива и немощна страст, която може да имаш с най-големия глупак, който е тъп като тиква и грозен като картоф. Да. Не се получи с този съвършен индивид, не се получи с тази безатмосферна хубост. Не се получи с тази мека душа, с тази тънка чувствителност, с това добро и честно сърце. Не се получаваше. Там. Сред чаршафите. Сред снимките и рисунките. Сред малката стая и хубавата кухня. И с ръцете му не се получи, същите тези ръце, които готвят, прегръщат, творят, вдигат те нависоко и ти подаряват най-красивия фотоапарат на света.

Избягах. Защото съм страхливка, защото се погнусих, защото исках да забравя. Избягах и потънах в най-грозните и груби ръце, които е виждало малкото ми тяло. За да се самонакажа. За това, че не можех да обичам съвършения. Заради това, че оставих кървава следа в сърцето му, сътворих грях, нараних едно същество, което ме гледаше с огромните си очи на еднорог, а устните му казваха, че ме обичат. Не отговорих, не се върнах, не погледнах назад.  Забравих адреса му. Изрязах го от живота си като от снимка. Изтрих го, блокирах го, предадох го. Не казах на никого. Не казах на себе си дори. Но никога не го забравих. Никога не спрях да търся лицето му сред тълпата. Никога не забравих странното му име, което остана като жигосано на бузата ми. Този мой грях, това влюбено момче, което стъпках с калните си кецове. И лицето му, което днес срещам на улицата и не мога да вдигна очи от паважа, а страните ми горят от срам. А той ме подминава без дори да ме погледне, но там някъде, отдолу под всичките пластове, там някъде седи онзи белег.

нагаждачи, 

транквиланти, 

изрусени кльощи и ебачи, 

артаджии, 

нотариуси, 

счетоводители, 

рекламисти, 

съдии, 

огнехвъргачи, 

гимнастички и зяпачи. 

бестфрендове, фотографи, 

писатели с кухо самочувствие,

журналисти и лапачи... 

трътки и врътки, 

хватки и батки, 

сашета, 

гошета, 

мамини златни... 

всички искат да ме чукат, 

още щом им се усмихна, 

за театър ми говорят 

и за всичките изкуства.  

с опашка им помахвам, 

после мисля да се вкисна. 

натфизджии, небеута, 

режисьорски мутри и педанти, 

фотографчета, калъфи 

и свободни радикали, 

чички в мерцедеси, 

стюардеси, 

музиканти, 

пловдив, стара зара, 

бургас и варна. 

килата майка, 

криско-дриско, 

пердета, 

духачи, 

колоездачи и свирачи, 

малки нацупени момиченца, 

държат в ръка кокиченца, 

с другата ръка показват средни пръсти,

дядо седнал на паважа, гледа и се кръсти....

play it on repeat

съучениците ми побелели

съученичките ми позабременели

дните се нижат

аз съм на стартовото стъпало

в животеца си скромен и 

единственото, което

искам е да спя под звездите

не пораствам, сякаш

но се издължавам

и в лицето

и в душата

не поглеждам през рамо,

както преди,

и все повече хора

хвърлям зад борда,

блъскам ги,

мъчно ми е само 

за тези, чиито сърца неволно

поробих

измъчват ме очите им

през нощите

и се моля

да успея да изкупя

грешките

мечта

пиша, докато гледам как две светулки си светят с половите фенерчета, една в друга. отлагам среща, заради среща с муза. възраждам се и умирам пред клавиатурата.  хубаво ми е.
прилепите долетяха, предшествани от малка катеричка по здрач. още са тук и птиците. кукувицата ми казва нещо. озвучават новелата ми със естествен саундтрак. някой горе ме обича.

...

някой чист и светъл, господи прати ми. уморих се да лекувам. станах черна, станах друга. някой светъл лъч, за мен, както мен изпращаш все при тъмните. да ми бъде стълб и свод, своя светлина да притежава, не да отразява, ами да създава, претворява... моята угаснала, почти.