празници и делници

режа варени картофи и си мисля за франк синатра и васил петров. за джаза, картофите и аз. дано питката във фурната да не е твърда като космос и да става за ядене. ако не става, ще обвиня помощник готвача, този, който гледаше.

* * *
днес съм благодарна и във вихъра. правя баница с късмети. семейството е хубаво нещо. когато е до теб или когато си намериш ново.  пунктуации в края на годината. и все повече Ново.

"а в тъмните си настроения, колко светла можеш да бъдеш ти" са хубави думи, от близък приятел. със сърцето си чувствам, че не съм сама, въпреки разстоянията и усложненията. на моменти чувствам ярка топлина, която брани границите ми и  държи на ниво светлината вътре в мен. обичам да съм лична и никой да не проумява защо. обичам близостта като значение. онази деликатна и интимна близост между две човешки същества, начинът по който това ги отделя от вселената и вратите са затворени, а пътищата - чисти.

21-ви

от вчера живея в къща на два етажа. спалня, баня, хол, спалня, кухня... живея само с мъже. на сто и шестдесет километра далечина. днес вечерта е първият ми работен ден. спах до обяд, пих изстинало  кафе, чистих, закусих кекс, четох български хроники и се настанявах, обливах матрака с очертанията си. чувствам се у дома. тук, на сто и шестдесет километра, в двуетажната къща обитавана само от мъже. и от мен.

в индийския ми слънчев хороскоп, на рождената ми дата пише отвратителни приятели. още от дете съм мислила по този въпрос. преводът е лош и не се разбира дали хората родени на тази дата са отвратителни приятели или те имат такива. аз ли съм отвратителния приятел или моите приятели са отвратителни?  е, след толкова години най-сетне успях да разбера кое от двете е.  и не се чувствам наранена, нито жертва на егоистите около себе си. приемам го спокойно и осъзнато, като карма, или предначертание. но все пак обвивката ми се вледенява все повече, бетонирам очертанията си, стискайки зъби за пореден път. и за всичко обвинявам само себе си.

december

краят на годината завърта колелата си. канела, мед, кора от портокал и червено вино се смесват блудно на печката. morcheeba for all. сетивата тихо ликуват. усещането за самота се стопява. събота вечер, накъдрената ми коса, лицето ми без грим, спокойно и тихо ми е. не чакам никого. мога да изляза, мога да остана. потъвам в стари снимки, взирам се в лицето си и зная до пръсване, че болките и копнежите са все същите. и все същата сила ме е въртяла, тласкала напред. 

паля свещ и отпивам от чашата, докато мисля, за рождениците днес. все хубави хора, на хубава дата. декемврийска. прекрасно е, че ви има, че сте здрави, че празнувате, макар и далеч от мен.

потъват корабите у мен. потъва всичко. нищо не е наред и е застинало. където и да боцнеш с вилицата в моя живот - все хаос и безпорядък. няма и един подреден шкаф. как живеят другите? адресът в документите им отговаря ли на този по местоживеене? имат ли неплатени сметки, данъци, такси и дългове? имат ли несбъднати мечти и незавършени планове? имат ли няколкостотин разбити сърца зад гърба си? имат ли в животите си хора, които дори не искат да чуват за тях?  имат ли приятели, че дори роднини, на които все обещават, че ще се обадят и никога не го правят? и днес  е вторник, да, пак някакъв ден от седмицата, отмерва дишането ми, часовникът, и имам силни болки в гръдната област. дано не е нещо, от което да се умира. конят ми си е изгубил юздите. за ушите ли да го хвана, за гривата ли, за кое? как се държи кон без юзда? как се направлява живот излязъл от релси. неспособно и тягостно. немеещо. сякаш се гледам на екран. сякаш това не съм аз, а някой друг. събуди се, събуди се , събуди се от този филм. да изляза ли, да се прибера ли, да продължа ли, да се върна ли, да остана на същото място... а краката ми не издържат. искат да бягат надалеч. от апатията, да избягат. все нещастни, все пристрастени към страданието. все, все, все...... все пак това съм аз.  и има защо.

всеки се е чувствал така, нали? поне веднъж. и когато се случи! спомнете си, че слънцето чака зад ъгъла.

"пия си кротко и безразлично" беше точната дума. не помня кого цитирам, за съжаление.
но пия си кротко и безразлично ми беше думата.  вторник вечер. ето ме. цялата. от глава до колене. мисля, за теб. и това е. ти. косата, очите, ръцете. чашата ми с водка. до половината пълна. цак. наполовина празна.

има дупка в корема ти
има дупка за мястото на сърцето
има дупка в главата ми
има дупка в моста от мене към тебе
има цяла вселена
на малки потапяния,
преплетени струни,
безметежни очаквания
и загубени урви
стар си ми ти
и едновременно нов

прозата се протяга, търси къде да полегне. заместват я стихове.
заместват я снимки:
на един малък проектор, на дъното на съзнанието, по коридора в ляво, там прожектират снимки на зъбите ти. как проблясват в тъмното. как се впиват в нищото, дъвчат и вкусват. как се разтяга езикът ти, в готовност да облизва. как се затварят устните и изпъват струните на гласа. там е безплатна прожекцията. стига да можеш да стигнеш навреме. 
лъжа е това, че има непосветени текстове. лъжа е, когато стихът е поза. лъжа е, когато не съществува героят. лъжа е, че не е биографично. лъжа е и всичко, което ти казах.