"иска ми се мамо, всичко да е било само сън"

пиша и не отразявам себе си.  не вълнувам. преродявам. не използвам висши способи. имам само тънката обвивка на космоса. запечатала се е при раждането ми. нищо човешко не ми е чуждо. познавам слабостта. мъката, омразата, любовта. познавам и вашите слабости. човеци този път сме се родили. а колкото по се причислявам към човеците, по-горко ми става.

не навлизам на дълбоко, винаги плувам в плитки води. страхувам се от одавяне. страхувам се и от старостта. преживявам дните си. не моля за милост. всичко е каквото трябва. обливам се в сълзи, понякога. но никога не изгубвам докрай вярата. пътят е мъглив на моменти. но не забравям, че го има. умея да се лаская, да ценя себе си. умея и да забравям коя съм. понякога смело скачам от скали, друг път се крия по ъглите. отчасти непроменима съм, но се потдавам и на течения. винаги мисля, но хаос владее кожата ми. не зная дали съм жена или мъж. дали съм дете или възрастен. към коя раса ме причисляват. бяла ли е кожата или черна. усмивката ми очарова ли някого, имам ли лунички по челото и тънки ли са китките на ръцете ми. аз съм въздух и мен никога не ме имало. времето не съществува и миговете са се изпарили преди да мигнем с очи. и всичко е било само сън.

420 facebook friends, me, myself and nothing else

никога няма да бъдем това, което аз искам. не мога да местя планини. а ти не можеш да летиш. уж, всичко е наред, а нищо не е както трябва. няма пролука, да избягам от тука. и все с бягане. омръзва ми. дразня се. от всичко. съботна вечер в къщи. и не защото не ми се излиза, а защото  няма един приятен човек, с когото да си споделя вечерта. за другите - просто нямам пари. 

реалността сам си я изграждаш, но понякога няма път, по който да тръгнеш. тогава изчакваш, висиш и тежки мисли те налягат. пиша. чакам. лягам си.

гмуркам се в пътищата и сърцето ми влиза в кухината си като ръка в ръкавица. тече пътят из очите ни и всичко е предначертано, но и незнайно. превключвам станциите на радиото, както се превключват вибрациите на вселената. раз-два и сме на джазова вълна. след минута-две пращи и не се чува. говорим и загрозяваме с думи случващото се. а съдбините ни са като реки. леят се и се вълнуват. понякога пълноводни,  друг път сухи като пустини. думите не могат да ги произведат. могат да ги облекат. в шаячни дрехи, терлици или копринен шал, наметнат на голо.

сънувах Ангела. той беше. красив и едър мъж, с меки длани, гола глава, бежов костюм, топли кафяви очи. прегръщах го, потъвах в мечешките му ръце. каза ми да не се безпокоя. водеше ме. за ръката, с неговата. топлата, меката, мирише на бисквити. и обещава целия свят. на един хвърлей разстояние е светът. само да се пресегна до горния рафт и да си го взема.

* * *

всичко е такова, каквото е. можеш да го промениш, но понякога просто не зависи от теб. самотата е илюзия. винаги си сам. илюзия, че някой ще те спаси от нея. животът продължава и след всяка счупена кана. и след всяка изпушена цигара, а аз вече съм на края на кутията си.

срещам хора, които ми трябват. спешно и буквално. разделям се с хора, които не ми трябват. мъчно и дълго.

"добре любов, бъди ми враг. така ми даваш шанс да ти затворя". това правя и аз. търпението не е силната ми черта. но ехтят в главата ми следните клишета, че водата всичко измивала и че когато се затвори врата, се отварял прозорец. ако имах малко повече способност за памет, по-мъдро щях да живея. или не?  и все пак, без да се надценявам, не съм направила и крачка назад или надолу. израствам като мушкато в саксия. и спирам, спирам, спирам да обичам с ушите си.

"ще запалим по любовна цигара, а в твоята ще има чеп." защо пък все в моята, питам се. а, да. за да можеш внимателно да го извадиш, а аз да кажа "бързам, обичам те".

живея в заблуди
с променливи настроения
и меки разочарования
живея сама
на края на самотата
между улица Любов
и улица Тревога
живея поносимо
по човешки
сложно опрестено
в истина
и в лъжа
в скорости
и паузи
живея
за да мога
да се събуждам
да разтягам сухожилия
да изпуквам гръбнак
да вкусвам вятъра
и горещото кафе
живея най-много
в минутите
когато мълчим
времето е спряло
и вселената е далеч
само ти
очите ти
ръцете ти
тишината на устните
и мекото дихание на съня
и утрото е
единствен свидетел
че сме живи
аз
ти

сутрините и кафетата, споделени с други, добиват смисъл. животът ми се връща в стария си коловоз. спокойно и хладно ми е, докато пия кафето и започвам деня си. правя грешки, но със сигурност не се връщам назад. никога. умея да изчезвам, сякаш не съм съществувала. няма ме. и няма да ме има.

час минава като ден. или като пет минути. няма определеност, освен, че земята се върти като полудяла. дните си прекарвам някак. с тихи болежки и силни размисли. горещ боб за студеното ми сърце. постя. пречиствам тялото, но не и душата. топля се на монитора и предсказвам по-горещи дни. когато ще си отпусна мозъка извън мисълта за студ. 

в неделя вечер вкусни постни чушки и cartoon network. duffy duck rules my world. и до няколко дни вероятно той ще е единствения, който ще го прави. за известно време.  както винаги се случва. в последствие, впрочем. 

вчера се върнах в предишното ниво за един ден. спомних си какво е да те блъска егото в главата. не ми хареса. днес се върнах обратно на този свят и се сетих, че съм прекалено красива, за да плача. сълзите не ми отиват така, както усмивката. в изследванията на пътеките в душата си се натъкнах на двете първопричини - страх и несигурност. първото е лично мое. второто е внесено отвън. макар да са тънки разликите между двете. и така, неделя вечер е, след малко ще се отпусна съвсем в моя свят, а утре сутрин ще знам, че едва ли ще допусна друг да влезе там.

слушам таралежков и все си мисля кой трябва да бъдеш, за да дойдеш на тази земя в тази си форма.

не ми се спи, проточва се денонощието. слушам, слушам и не мисля. спряха ми мислите. празня главата си. на къде повече, чудя се. от седем минути насам е понеделник.