точка

поставяш точката накрая
омръзна ми да предсказвам ходовете ти
да правиш всичко, което пожелая
на секундата
или с леко забавяне от няколко часа
знам, че ако истински те бях искала
щях да те имам по същия еспресо начин
на дъното на чашата ти
поставям устните си
но не те допивам
от доста време те пазя за после
усещам, предвкусвам
ако не се случи?
няма нищо
не трябва значи
никога не съм те имала и никога няма да те имам
това го знаем
и двамата
но то важи и за мен
не мога докрай да се потопя у теб
да се приютя
така както се приютявам другаде
знам, че чаршафите ти миришат мистично
на басейн, на баня, на топло, на смърт
вкуса ти солен и притиснат в слепоочията ми
не ги забравям
няма как
с какво го направи така
как успя
да ме усмириш
и да ме накараш да те искам вечно

бръшлян

спокойно, забравила съм те напълно
и изцяло съм ти простила прегрешенията
как иначе щях да мога да продължа напред
как щях да успея да обичам него
ако позволявах черната сянка
да се стеле над главата ми
как можех да посея в душата му
усещането за мен и моите ръце
ако помнех кошмарите
ако живеех със спомените
от онези дни
как щях да му се отдавам
истински и постоянно
как щях да го прегръщам нощем
с целия си копнеж и сила
мислиш ли, че семената, които пося твърде отдавна
у мен
са поникнали чак сега
едва ли
изгниха още с дъждовете на минала пролет
а сега ръцете му сеят нови, които покълват на мига
а растенията от тях са все така увивни
бръшляни са ръцете му,
предпазват ме
и се увиват около шията, лицето тялото,
правят косата ми по-гъста,
а усмивките ми все по-разтеглени
няма и помен от твоите бурени
и няма да има

безпардонно остаряваме всички.
най-вече поетесите
които се вълнуват предимно от себе си
стихът им е бял и някак впечатлителен
подражаващ на светските герои
тук ще откриеш елин, там виргиния, ето го калин
пръска се по шевовете работата ти от влиянията на твоето време
подражавай на себе си
и пиши по-често за другите
защото остаряваме
и то не бавно
ден след ден...
нижат се буквите
писането е живот, знам го добре
да дишаш с изречения, словосъчетания,
да никнат в главицата ти нови странни думи
само твои
е зараза
пристрастеност
до припадък
и до омерзение
но непостижимо е дори за мен
да те обичам повече
и да те пиша по-малко
защото колкото повече те пиша
в знаци те обличам
повече те и обичам

ще се превърне ли пак този град във вселена, сега, когато отново съм влюбена в един от неговите обитатели? ще има ли пролет, лято, топли повеи, роклите ми да се развяват из жълтите павета, ремъка на фотоапарата пак да лети нагоре-надолу, да се люлят смеховете ни из сградите,отекват победоносно, а ръцете да се търсят през тълпата?

истината е, че ме е страх. не по принцип, а точно в момента. избухва на талази онзи страх, безмерен. страх да съм с теб, страх да съм сама. страх от себе си, страх от сега.

помня тихите мигове, есента. просто потъвахме на дивана пред камината. нищо и никой нямаше значение. беше точно като ...

Rest your head now little girl 
You’re on your way now
 Open your mind up to the sky 
And fly away now 
You’ve got nothing to prove 
No one to hurt you 
You got no one to pull you down push you around
Make you frown and cry 
You are alone now

гледаш ме с онази
тихата бръчка под очите
малко остарял
ето тук-там бял косъм
за мен си
един
и същ
винаги млад
несломим
анимационен супер-герой
човек от моята вселена

страната на неограничените невъзможности, господи

господи, светът е толкова хубав, както си го направил. и хората, господи, с техните утайки, боклуци, пластмаси и найлонови пликчета, които пръскат по целия свят. има очарование във всички лайна, които потичат по каналите и по улиците. странно редактора ми подчертава думата лайна... как да разбирам това? но както и да е. мисълта ми беше, господи, всичко е толкова грозно, знам, че ти не си го създал, но ти си го позволил. и господи, има някаква изящна красота във цялата човешка пумия, във всички млади хора, които тъпчат телата си с алкохол и евтина дрога, смеят се, снимат се, въртят се, падат в канафките и после смях смях смях... както ние в петък вечер, с джесика, бутнахме сушилката в коридора и после смях смях смях... има някакво кристално очарование във всеки скъсан чорапогащник, във всяко червено размазано червило, накриво сложена очна линия и безпардонно вързана златиста вратовръзка в тон с тюркоазено сако. има неземно великолепие във всеки педал, който е боядисал косата си синя и всяка кльощава манекенка, която е с морково червени коси и стиска под мищница чантичка шанел... има изкусителна привлекателност, господи, във всеки кадър от моя малък, уж европейски град... и факултета, битака, малашевските гробища, каруците с цигани, които срещам всеки ден след работа. няма да говоря за провинциалистките, пристегнали шкембетата в цикламени рокли, платинено руси-травеститски прически, вафли и леопардовите обувчици, които седят толкова прекрасно на всеки друг, но не и на тях. думи нямам да изкажа, колко ми харесват крайните квартали, в които израснах. да,  младост три беше божествено място, където освен мен и цялото ми семейство, живееха всичките ми любими същества, а вечер под балкона на биляна се събираха сови, честна дума! нощем се прибирахме боси и срещахме жаби по тротоарите, а веднъж сутринта намерихме таралеж пред входната врата. сега, това райско място е...  друго, някак различно, там където намерихме таралежа, сега е паркинг, а тротоарите, мамка му са осеяни с лайна...пак тези лайна и пак този редактор, та там, където бяха жабите сега са лайната. но моля те господи, не ме разбирай погрешно... аз не се оплаквам, не роптая, благодарна съм, че съм жива, че мога да пия червено вино и да правя секс, благодарна съм за всеки път, когато съм побила колена в асфалта на борисовата, защото бирите или пък тревата са ми били в повече... благодарна съм и за всяка пиянска ръка, която ме е подкрепяла, в тези звездни мигове. благодарна съм, господи, че се родих, тук в този гнусен град, тук в столицата на българия, тук, където фирмите за чистота си имат свои правила, а младите хора, е.. те са си млади хора и докато и аз съм една от тях, ще бъда цветна, грееща, смееща се, малка горска или градска фея, която живее по своите правила. докато не посивеят косите ми и не погрознее лицето ми, ще дишам свободата всеки миг, всеки ден, всяка година, ще гледам изгреви и залези на любимите ми места и ще целувам всеки, когото обичам със солени устни от морската вода. докато мога. защото съм тук, в българия - страната на неограничените невъзможности.

опит за песен, заглушен в някакво бля

аз зная всичко, но съм все така глупава
и безсилна да запечатам всичкото у себе си
и да му позволя да бъде
причината е само страх

и снегът ми затрупва къщите в главата
дишам все по-бавно и несигурно
гръмовно искам да се настаня в главата ти
и да ти стана поне малко понятна

извинтвам двата крака към тавана,
да, аз просто не мога да седя нормално,
продължавам да пиша моите си
и да чета павич и други дежавюта
които ме намират през годините

по-късно ту съм влюбена,
ту не спирам да пиша
но някак не и двете заедно

искам да си почина, моля ви
наистина
се
уморих