това беше годината на съучениците. не съм и предполагала какви ще ги свърша. наваксах си за пропуснатите години в училище. и то как.
вчера провесила крака от втория етаж на хамбара, с чаша вино в ръка, погледа зареян в свещите, размислих как всички други са без значение. единствено разказа за теб ме усмихва. и какво да го правя онова в мен? няма как.
може ли после да сънувам как зверски си повръщам червата?  отново да тегля чертата.

облекчение е да те познавам

вчера дълго потъвах у себе си. приютявах се всемирно. усещах един безплътен, постоянен страх пропил цялото ми същество.
мислих и чувствах безкрая. любим ми е. на теми сякаш.... " дали лесбийките не слушат винаги испанска музика?" или... "как черен котарак и жълто куче спят под навеса на плод и зеленчука." винтя това въображение. то пък се усмихва.
и чак днес стигнах до извода. "облекчение е да те познавам." истинско.

хралупа

ще си направя истинска хралупка
с рафтовете хиляди безбрежни
до тавана
ще има и писма, хартии, гирлянди,
стари радеа, плочи, акордеони,
на баба ми фустите и герданите,
на майка ти велурените чанти
и истинската положителна енергия
на един милион братовчеди

И извиках задъхана: "Смешно! Пошегувах се само в яда.
Той,  усмихнат спокойно, зловещо,
ми отвърна: "Не стой на студа."

      Ана Ахматова

                       
                        * * *

не е истина, не е истина, не е истина.
онова в корема, в гърдите
не е истина. не е истински.
друга реалност живеем. друга.
има една паралелна, в която
ти не ми казваш това, аз не го чувам.
там, не ми казваш нищо, просто мълчиш
усмихваш се, минават дните.
загледан на същото място.
константа.
нищо не се променя, не го искам така.
сънувам вълни.
казваш, че са промяна.
промяната е вътре в нас.

не прави този избор. остави избора да те избере. не казвай, че няма смисъл. има. винаги има начин да намериш малкото останало на дъното на чашата.

                       * * *

да вървя безпирно по празните нощни улици
да знам, че теб те има,
зад парапета на терасата
зад стъклата на прозорците

но не мога да те накарам да ме обичаш
и от тихата слабост ми се доспива

благодаря на воините за подкрепата,
за силата, дадена безмерно,
за чудесата, които споделят с мен
през един миг между деня и ноща
когато слънцето залязва зад сенките
когато е тихо и градът не се бунтува

остава силата на мълчанието ми
безпощадно като изгрева
и знанието, че каквото и да става
ще се събудя. някъде.

никой не може да разбере.
а и никой не трябва.
само мое е.
само аз го знам.
не го пускам на свобода.
неспасяемо е.
не го оправя нито рев, нито нищо.
оправят го само чужди ръце
за минута-две.
после лека вечер.
и си тръгвам.

smoke

дали защото е есен (този сезон, който винаги ме е мачкал) се потдавам се на лудостите. спирам цигарите, мисля за теб.
лягам, ставам, прегръщат ме нечии ръце. едни, други, трети... my heart goes BOOM...
лягам, ставам... очите ти. твоята картина, ангел с жезъла от светлина, разцепва земята, разцепва и моята глава.
няма друга истина.
няма по-сладка завивка. няма и да има.
продължавам.
пуши ми се. слънце, смях... наново, спасяват ме чуждите ръце.  трия ги. нови. други. дай още няколко крачки към върха. връщам се вкъщи, туф, припадам наново, сгромолясват се планините, градени с дни. въздушните кули, вятърните мелници. има ли смисъл?
сутрин. ставам от леглото. усмихвам се на небето и го моля да изхвърли мисълта за теб.
излизам. студено е. и пак ми се пуши.
и пак и пак.. все същото, въртя се, година ще мине, едно и също, не съм мръднала... ето ме, тук, ръцете готови само за едно. ненужното. но няма да пуша. погребвам вредните идеи, приветствам тази новата, непознатата в мен, прегръщам я, макар, че е странна... отказвам цигарите. а теб?

длан

все повече чернови. не смея да изговоря, напиша онова стаеното в гърдите. мислите отекват и се сбъдват полумагически. не смея да желая желанията. да мечтая мечтите. все недоволна съм в остатък, от сбъдването.
единствено искам да се приютя на топло в огромните ръце. и да спя безпаметно, измърквайки котешки. през клепките да се уверявам на няколко часа, че си безкраен като длан. длан ширнала се по врата ми.