саундтрак

Като издишам дима от цигарата имам еднакво изражение всеки път

като поглеждам в очите ти, сините, търся облаци и вселени

и усещам само теб в цялата стая

другите са фон

мислите и гласовете им са саундтрак на смеха ни

после те обичам цялата, цялата, с всеки атом до последния косъм

на косата, до последната мигла на очите, до последната звънтяща дума

в ушите

Когато отварям очи сутрин искам да ми е тихо

искам да стъпваш в мен предпазливо
като в храм
да се спираш тихо до свещниците
и да присядаш нежно на пейките по ъглите
после да разтваряш с дъха си и последния спомен
от сънищата, бавно да ме извикваш в тази реалност
докато правиш кафето и ме поглеждаш крадешком иззад хладилника

През деня ти си моят саундтрак, обаче

звучиш в ушите ми при всеки удобен момент

и пиша за теб през всяка пауза за кафе и цигара

измислям те в стихове, дълбая лицето ти по белия лист

и те пазя за себе си до вечерта

когато ще ме имаш за себе си

Паля цигара и те гледам с крайчеца на окото си

пееш отново някаква стара филмова музика

докато приготвяш вечерята

затваряш шкафовете с крак

а аз тихо си мисля, че обичам онази извивка на врата ти

която не съм виждал никъде, никога

и у никоя

празните пространства в главата ми се тълпят, като народ, на площад, на стадион, на Великден, пред църквата, като деца пред витрина със сладкиши.
отново се е залепил страхът в душата ми. като дъвка на подметка, като захарен памук за коса, като моментно лепило на пръстите.
искам да летя. като биплан, като джонатан ливингстън-чайката, като щъркел над панчаревското езеро.
обичам късата дистанция. допускам хората, които обичам, толкова близо, че спирам да ги виждам. от близост.
не обичам да ме държат на една ръка разстояние. когато се случи, просто си тръгвам. без обяснения.

клепки

живееш си в твоя свят.
делят ни хиляди години, часове.
делят ни невидими стени.
бетон.
докосваш се до мен и после пак,
затваряш се зад клепките непробиваеми.

шепоти

знам, че ще се появиш в момента, в който забравя за теб. ще ми нарушиш безмерното. лежерното и нежното. и после пак ще има тласък. безгласен повик и забравен блясък.
ще се събуждам в очакване, в лутане към твоите ръце. ще се намирам в безвремие, в което ти ще движиш часовниковите стрелки.  и докато се лутам между теб и себе си, навярно пак ще те загубя. или пък ще те имам в някоя странична вечност.  която нищо не забравя. дори зрънце копнеж.
но нека. нека да се случи невъзможното и този път. да има нежности на килограм и думи все свенливи. признания в късен час и чисто нови шепоти.

"Безплътно пак до мен се движиш
лицето ми недей да виждаш
сега разбирам, че те искам
кажи "добре", играй на чисто."



колко мигове мога да съхраня, да архивирам тихо в главата си, за да погледна после през рамо и да си спомня всичко.  колко място има в душата ми и кои спомени да изтрия, за да има място за нови. кои да запазя?
отварят ми се хоризонтите... безпаметни са тези дни,безкрайни... усещам промяна, отново, за кой ли път. разтварят се чакани енергии. и не ми е банално. въобще. търсиш нещо, криеш се, бягаш, после го виждаш на пътя. или винаги е било тук?

сахара са очите ти. няма капка вода и пясъците ме прегръщат, докато потъвам там

океан е лицето ти. разлива вълните си по коленете ми

гора са думите ти. с мирис на треви и на летен повей от билото на планината

вятър са ръцете ти. вдигат ме високо над покривите на града

диви коне са чувствата. пускам ги на воля, докато не се уморят

just the way we are

дали имат някаква съдбовност всичките тези години? в които ни нямаше. а сега ни има. и е логично. ако си пусна нашия живот на филм, такъв направен в оранжевко и жълто, на места малко сив, заради сивите блокове.... дали ако го изгледам ще намеря кога показват пушката и знанието, че тя ще гръмне до края. дали ще разчета на сто процента онези малки предзнаменования, за срещите ни, случайни или не, за това как ни събира и разделя животът през няколко години... дали краят ще е логичен и хубав, сладникав и тъп или просто няма да има край, от тези филми, които остават отворени, така, че зрителят да си го доизмисли. май така е най-добре. никога не можем да се вкараме в клише. защото просто не сме от тия. .)))