сахара са очите ти. няма капка вода и пясъците ме прегръщат, докато потъвам там

океан е лицето ти. разлива вълните си по коленете ми

гора са думите ти. с мирис на треви и на летен повей от билото на планината

вятър са ръцете ти. вдигат ме високо над покривите на града

диви коне са чувствата. пускам ги на воля, докато не се уморят

just the way we are

дали имат някаква съдбовност всичките тези години? в които ни нямаше. а сега ни има. и е логично. ако си пусна нашия живот на филм, такъв направен в оранжевко и жълто, на места малко сив, заради сивите блокове.... дали ако го изгледам ще намеря кога показват пушката и знанието, че тя ще гръмне до края. дали ще разчета на сто процента онези малки предзнаменования, за срещите ни, случайни или не, за това как ни събира и разделя животът през няколко години... дали краят ще е логичен и хубав, сладникав и тъп или просто няма да има край, от тези филми, които остават отворени, така, че зрителят да си го доизмисли. май така е най-добре. никога не можем да се вкараме в клише. защото просто не сме от тия. .)))

имам своя принадлежност. към тези, с които ме свързват пясъчните минути нощем, птиците, които запяват в три сутринта, жабите, опитващи се да надвикат, някого, който никой не може да надвика...
идва момент, когато си сам и тогава, да просто си сам... в друг момент... сте заедно. не е лошо. просто явно така сме устроени. с изконното право да си щастлив и да си имаш близки същества, ръце, които за теб са отворени, очи, които в теб са вгледани... от неочакван ъгъл.
и неповторими са безкрайните връзки между хората, създаваш ги като паяжини, невидими, докато не ги огрее слънчева светлина. за час, за ден, за вечер се променят хиляди светове, безбрежни, всичко се извърта на градус, за който не е измислено и число. не знаеш какво те очаква, сутрин, когато отвориш очи и си под небето, огъня угаснал, а макси ми казва, че съм "холивуд"... и се чувствам като холивуд, на брега на язовира, там, с коса, цялата в пясък. преминавам през деня като тайфун, отново... леко ми е на душата, смея се на концерта, после очите ми се наливат с три кофи сълзи, при вида на момичешките прегръдки и виковете "Ваня, обичаме те!" ... Господи, колко мъка има по света. но и колко радост, мамка му. сърцето ми не може да побере всичко... разпадам се и се събирам, през пет минути. но действа ми успокояващо нечие присъствие, гласът ти докато заспивам, все едно се носим по течението на една и съща река, всеки в собствения си сън.
и пак съм с усмивка на светофара. колко е лесно всичко. колко е лесно да си щастлив. колко малко му трябва. на сърцето.

стрели

на точното място прицелваш стрелата

зад ухото ми, до косата

в гръб ли го правиш незная

но оставам винаги до края

да видя дали и този път

ще улучиш

точното място

мекият глезен под завивката

или тихото ъгълче на усмивката

овала на рамото

шепота в огледалото

дали ти свършиха стрелите,

че пак идвам сама

крия се по ъглите

на осветената стая

все ще намеря

пролука

да избягам от тука

но колко няма значение, колко нищо не съществува,
колко самите ние не съществуваме... нереалните реалности, мъчат се всеки ден да ми се доказват колко са истински, не им вярвам, не вярвам на собствените си атоми, затворени в това физическо тяло. и колко самата аз съм без значение, нещо си помислила, видяла, казала някому или прошепнала зад ъгъла. и същевременно всичко отеква във безкрайната вселена... запазва се някъде и е от огромно значение за ... всичко. всяка мисъл, всеки повик.

и ето стоя в прашната стая. горещо е, лепкаво, съботно-работно, отегчително. и влиза момиче с жълта рокля и сламена коса. боже... тя мирише цялата на цветя, на сапун, на жасмин, на окосена трева, на люляк, на кокиче, на сълза... изпълва цялата стая със себе си. вътрешно ме усмихва, непонятно е как всичко изведнъж е друго... а този цвят на роклята й... той не съществува, възпроизвеждат го очите ми. и този мирис на цветя и той не съществува... ако нямах обоняние да го усетя. а всъщност... и този ден не съществува... всичко е сън, в който сънувам, че сънувам съня си... и така до безкрай. ще се събудя ли някога?

теб

мисля си има ли смисъл, има ли значение, за теб,
както има за мен
видимото е незначително, не съществува,
отстрани погледнато няма нищо
между нас
и в нас
но все пак се преплитат невидимите нишки

чудя се в тихите си настроения
къде е границата между това да си свободен
и самотен
къде е разликата между това да правиш каквото си искаш
и нищо да не ти се прави

има ли смисъл да започваш
нещо, което след месец ще е приключило
в изисквания и задушавания,
в "ти не ме обичаш, както аз те обичам"
в "защо не ми вдигаш телефона"
и в други клишета,
но има ли смисъл да не започваш нищо
и всички пеперуди на стъклото,
които впоследствие пускаш в корема си,
да излетят на вятъра
ей така
свободни и несъществуващи
целият копнеж изтича в канавката
когато не го подхранват ръцете ти,
когато има само един телефонен глас в слушалката
и три откраднати следобеда
за месец
когато мислим отделно един от друг,
дали другият мисли за мен
но нищо не се случва
освен забавяне, умора, работната седмица
за стотен път приключва,
в няколко думи и две усмивки
наум усмихнати

знам, че всичко знам, но това не ми пречи
да се страхувам понякога,
че все нещо пропускам,
че греша, че се разминаваме по някакъв странен
и особен начин,
че неизживените мигове
се сърдят, че аз няма да си простя тази нерешителност след време
но за това се искат двама, нали?
единиците отделни
не правят числото 2

но и това е клише.

уморих се да се лутам, между двете реалности на
"добре съм така" и
"искам онова"
не е истина всичко това, не е
но го имам заложено в главата си
нормално, човешко
за някого, който е свикнал винаги
да има продължение на собствените си ръце
чрез нечии други

и се появяват други хора,
препускат през дните ми като коне,
емоциите също
и все имам странното усещане, че ги деля
на теб и другите
кога се случи това незнам
и защо точно ти

няма да изрежа този път
всички уличаващи ме думи
няма да оставя поредна чернова
ще си кажа всичко

но какво от това?
отново мнение, което ще сменя
триста пъти за следващите
24 часа
отново реалност, която е изменчива
и нестабилна
като вятъра
като дните, които
ме обгръщат
меки като одеало
и летните вечери,
които често не искам да деля с никого...
с никого...
... но все пак с теб.

аз не искам, не мога

да те искам и да те стискам

до задушаване да се обвивам около теб

и ръцете ти и лицето ти

и целият ти

аз не искам, не мога

да бъда причина

за теб

все едно каква

и все едно коя

аз не искам не мога

нищо не мога

и нищо не искам

и ми е празно.