имам своя принадлежност. към тези, с които ме свързват пясъчните минути нощем, птиците, които запяват в три сутринта, жабите, опитващи се да надвикат, някого, който никой не може да надвика...
идва момент, когато си сам и тогава, да просто си сам... в друг момент... сте заедно. не е лошо. просто явно така сме устроени. с изконното право да си щастлив и да си имаш близки същества, ръце, които за теб са отворени, очи, които в теб са вгледани... от неочакван ъгъл.
и неповторими са безкрайните връзки между хората, създаваш ги като паяжини, невидими, докато не ги огрее слънчева светлина. за час, за ден, за вечер се променят хиляди светове, безбрежни, всичко се извърта на градус, за който не е измислено и число. не знаеш какво те очаква, сутрин, когато отвориш очи и си под небето, огъня угаснал, а макси ми казва, че съм "холивуд"... и се чувствам като холивуд, на брега на язовира, там, с коса, цялата в пясък. преминавам през деня като тайфун, отново... леко ми е на душата, смея се на концерта, после очите ми се наливат с три кофи сълзи, при вида на момичешките прегръдки и виковете "Ваня, обичаме те!" ... Господи, колко мъка има по света. но и колко радост, мамка му. сърцето ми не може да побере всичко... разпадам се и се събирам, през пет минути. но действа ми успокояващо нечие присъствие, гласът ти докато заспивам, все едно се носим по течението на една и съща река, всеки в собствения си сън.
и пак съм с усмивка на светофара. колко е лесно всичко. колко е лесно да си щастлив. колко малко му трябва. на сърцето.