the time of my life

времето. несъществуващо понятие, което сме измислили, за да ни е лесно или трудно.
времената. в които живеем. съществуваме. и всеки преминава през собствения си ден, като през водна пързалка. пищим или се смеем. с глас или без глас.
а аз започвам да се чувствам леко виновна, за собствените си планети, на които живея без никой да подозира. за това, че драматизирам случки незначителни, получавам сърцебиене, вдигам кръвно, оставям се на кръвопийски телефонни обаждания или се влюбвам? докато светът ни се руши, изменя, търпи пореден катарзис, на милиони хора им се сбъдват кошмарите, пишем история, живеем в наистина смутни времена, докато всичко това се случва, аз живея капсулирана, гледам през непробиваемо стъкло и се опитвам да приспя собствените си демони.
но винаги така сме живяли. животът не спира и по време на война и по време на холера. и всичко се случва и всичко е в движение, но това което остана зад гърба ми няма да се върне никога.

24

сутрин. сапун, топла вода.
вечер. мартини, цигари, синя светлина.
сутрин. слънце, мисли, усмивка.
вечер. топлите ръце на майка ми и баща ми.
сутрин. кафе и сандвич със сирене.
вечер. котката и сълзите ми.
сутрин. надежда, смях и мечти.
вечер. няма ги твоите ръце.
сутрин. но така е по-добре.

Нищо

малки иконки
сиви зелени
светят в деня ми
светят в мъглата
теб те познавам
тебе никога не съм срещала, (но
само онзи път на Иван Асен, докато
си разхождаше кучето)
минават ми мисли, че
искам да изчезна
от този град
от този живот
скоро ще отлетя
като Васко Кръпката
ще сбъдна сънищата си
хващам си парцалите
ще го направя
не се търпи тази повече
като книжен плъх,
като МИШКА
побеляват очите ми
ден след ден
изпадам в транс
и забравям да мечтая, да чувствам
ще се върна при себе си

София

Моят град. Моят роден град. Остарял. Беден. Със съмнителни безистени и кални улици. Със загрижени лица, увити в шаловете си и сивите си палта. Със забързани хора, пресичащи на червено. Моята София. Овехтяла, недоносена. Чака пролетта и кестените, белите, жълтите храсти да покрият сивото, дупките, мизерията. Да покрият овехтялата Шипка 6 и тъжния Граф, със старите бабки, в старите сгради. Да завали топъл, летен, чакан дъжд, да измие стъклата, а те да се засмеят. Да се юрне народа като отвързан, по пейки и по поляни. На моста на влюбените. По Шишман и Славянска, по Шести Септември, по Витошка, Узунджовска и Вазов. По всички любими местенца, мънички пейчици, задните дворчета, където влизахме и присядахме на земята, докато светнат прозорчетата и зашета жената около печката. А ние се смеем в шепите си, за да не ни лиснат отгоре някоя тенджера с вряла вода.
И да тръгна и аз по пътеките, старите, където краката сами знаят пътя, където обувките ми са изтърквали подметки по двата маршрута - Иван Асен-Борисова-Борисова-Иван Асен. И да се видя със тези лица, познатите, същите, които останаха като експонати, в България, в София, напук на ниските заплати, напук на старите възгледи, напук на сивото и мрачно... напук. За да цъфнат черешите... и тази година.

...твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край.

Днес съм в странно настроение
сякаш падам отвисоко
а всъщност се усещам, че не падам
а политам...
странно е
благодаря на Бога за разговора ни вчера
и за простичкият и лесен отговор, който ми даде
благодаря и на Вселената, че нищо не е константа
че всичко се изменя
върви, тече, променя се...
и благодарение на това съм още жива
и за странното ми настроение
сякаш съм свалила чувал с картофи от плещите си
сякаш съм безсмъртна
сякаш мога да направя всичко, което си поискам
сякаш мога да заговоря всеки непознат на улицата,
който ми се струва по-симпатичен
и даже няма да ме помислят за луда
сякаш ей сега ще стана, ще изтупам прахта от дрехите си
и ще тръгна, ще вървя, вървя, докато ми се скъсат обувките
и няма да спра
докато не намеря себе си
някъде, под някой камък
и не се измъкна за ушите и не изкрещя в лицето си:
"Къде беше?!! Още колко време трябва да се оправям сама, докато ти се криеш тук в калта?!!"
А после заедно ще търсим Другия. И ще намерим съвършенството, с бяла светеща точка над лявото си рамо и едно съзнание, което всичко знае,
и на което не е нужно да се обеснява до безсъзнание
че има любов, която е свещена, която трябва да се пази
и да не се разпилява по вятъра

Не ми останаха думи. Не ми остана сила. Не остана нищо. Освен празната ми обвивка. Не останаха чувства, не останаха знаци, да предричат съдбата ми, черни и розови линии на съдбата, върху дланите ми. Преплитат се и загубват диря. Загубвам я и аз. Пътеката, пътят, вървежа... защото "не е достатъчно само да вървиш". Трябва да вървиш и да растеш. Спрели са стрелките на часовника ми, не се чува пулсът ми. Не чувам и вътрешният си глас. Запушила съм му устата с тиксо, вързала съм го за някой стол, в някоя далечна стая, заключена и забравена, дълбоко в мен.
Не остана нищо, нищо в този празен ден, не останаха мечти. Защото теб те няма.
Но най-вече, защото мен ме няма. "В момента няма никой вкъщи. Моля оставете съобщение след сигнала". Бииииийп.