Днес съм в странно настроение
сякаш падам отвисоко
а всъщност се усещам, че не падам
а политам...
странно е
благодаря на Бога за разговора ни вчера
и за простичкият и лесен отговор, който ми даде
благодаря и на Вселената, че нищо не е константа
че всичко се изменя
върви, тече, променя се...
и благодарение на това съм още жива
и за странното ми настроение
сякаш съм свалила чувал с картофи от плещите си
сякаш съм безсмъртна
сякаш мога да направя всичко, което си поискам
сякаш мога да заговоря всеки непознат на улицата,
който ми се струва по-симпатичен
и даже няма да ме помислят за луда
сякаш ей сега ще стана, ще изтупам прахта от дрехите си
и ще тръгна, ще вървя, вървя, докато ми се скъсат обувките
и няма да спра
докато не намеря себе си
някъде, под някой камък
и не се измъкна за ушите и не изкрещя в лицето си:
"Къде беше?!! Още колко време трябва да се оправям сама, докато ти се криеш тук в калта?!!"
А после заедно ще търсим Другия. И ще намерим съвършенството, с бяла светеща точка над лявото си рамо и едно съзнание, което всичко знае,
и на което не е нужно да се обеснява до безсъзнание
че има любов, която е свещена, която трябва да се пази
и да не се разпилява по вятъра