текстовете са буквални, значи скучни. човек не помъдрявал, ставал все по-безразличен. стъпила съм точно на тази права и не искам да бъде финална или съдба. искам да се позная, да се намеря, да се върна при себе си. не искам да е по стария изпитан метод с отлепяне на кожата, с ампутиране на сърцето с нож, без упойка. искам да е мълчаливо, без фойерверки, без проклятия, думи изкрещяни в ушите, сълзи, колкото да напълнят олимпийски басейн. тишина, господи, нуждая я. но не от онази нямата, а от тази, дето всичко е премерено до точност и няма какво да кажеш, няма нужда. излишък е да говориш, когато думите са телепатия. висшата любов е присъща на висши същества. а ние сме просто уморени хора, заседнали някъде преди четвъртото измерение. понякога плачем за вкъщи, защото дори не знаем кой е пътят до там и къде е. за себе си знам, че не е на земята. 

като си тръгне музата и набира в душата ми нещо гадно, което се пълни с мъка и гной. не го лекува нито спирт, нито хероин, нито нищо. и си мисля със страх, че душата ми е закърняла и писането никога няма да се върне. когато се върне, не ми се вярва. всеки път е все по-истинско и боли със силата на разбито сърце. най-ужасното е, че не ме спохожда за нищо. за музика, за приятели, за съзерцания, за... нищо. празна черупка ставам, а с годините тези отсъствия са все по-дълги. като да не се прибираш в самия теб. все едно живееш в чуждо тяло и липсваш миризмата си.  страхотия. не знам кое боли повече - когато дишам болката си и не мога да спра да пиша или когато нямам какво да напиша, нищо не излиза, а крайните срокове ме натискат в гъза - защото никой не го интересува, че нямаш муза - писането за пари е адски огън, на който се пържиш като яйце пльоснато направо върху котлона. слава богу с времето става занаят и просто успявам - независимо от музата, да пиша. но другите ми текстове изчезват като праисторически птици и дори не мога да си спомня имало ли ги е... аз ли съм ги писала тези неща, които освен всичко ми се струват от бездарни по-бездарни и незначителни като нищо на света. господи, спаси ме от мен самата.

нали?

само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да  си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?
помниш ли  веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?

четвъртък сутрин

вчера се случи нещо страшно през нощта. но се оказа малкия дявол. на обаждането ни се отзова доктор кожухаров, лекар в спешна помощ. а всъщност дойде една малка човешка коала с дъх на евтини цигари и глуповат хумор. добър, нещастен човечец, който се опитва да помага на другите, а сам на себе си не може да помогне. усмихна ми се на тръгване. персонаж от филм на фелини. напиши го този доктор кожухаров, каза ми ти. само той ще знае, че това е той, никой друг няма да разбере. ще го напиша, казах си. но кога...

днес ходим по улицата, около вкъщи, зяпаме старите сгради - някои подновени, други рушащи се. и на една прашасала витрина срещаме погледа на нарисувана жена. дърво, издълбано с пирограф и напълнено с много цвят. спираме се, така, както сме тръгнали да закусим. така, както през ноща не сме спали, а последните месеци сме нямали време да се обичаме. спираме се и отвътре се вижда силует на човек. бяла раста, статив. галерията е ателие. ние го гледаме, той ни гледа. гледаме се и между нас е улицата и прашната, блеснала на слънце витрина. помахваме си и той ни подканя с жест да влезем. пресичаме улицата и влизаме в прашното ателие. прах от издълбано дърво. говорим. спокойно е, когато имаш срещу себе си жив човек, а не зомби. знаеш, че можеш да кажеш всичко. няма значение. обещаваме да се видим пак. купуваме си малко дървено коте, което ще занесем на живото коте вкъщи. и пак си вървим по улицата. двамата сме, денят е делничен, софия е прашна и изнервена, хората викат и са глупави, но... какво от това. майната му на целия този истерясал свят. майната й на телевизията, на заплатата, на наема, на паник атаките. чухте ли? МАЙНАТАВИ. имам нужда да дишам, имам нужда да живея и да откривам онова вълшебство, което виждах преди във всеки ъгъл на старата ми софия. сякаш целият свят беше направен само за мен и всички букви ме чакаха да ги нарисувам. сякаш нямаше предел и не се страхувах, че светът ще свърши и ще падна от ръба му. вселената е добра и мила, показва ми пътища. очите ми са залепнали, душата е пришита с хирургически конци, но... няма нищо. всичко ще оправим. щом сме двама, ходим по улицата, живи сме и все още срещаме приятели. 

шопенхауер беше прав

и все повече ще впиваме зъби в тегобите си, ще пресяваме една и съща самота, докато не останат малки зрънца, които не могат да се разделят. самотата е една и съща. извира от собствените ни пазви. и сякаш няма дума, с която да бъде утешена. тя е вярната болка, онази, която никога няма да се откаже от теб. завираш се сред тълпи от хора и всеки срещнат си готов да наречеш приятел, но знаеш, че това никога не е действало, защо да подейства сега? после се отказваш от парите, обувките,  колите, цигарите, алкохола, тревата...храната...от любовта, от циничността... решаваш, че ще живееш,  заради другото. намираш си причини, които често ти се струват неоснователни. и пишеш в трето лице. за един приятел питам. хората ти се струват далечни като никому неизвестна планета и живееш сред миражите на себе си и другите. разделяш с черта онова пространство наречено "ти", оковаваш го, изолираш го, разливаш го, начертаваш му граници, основи, страхове. и тръгваш да се правиш, че си станал зрял. истината е, че всяка суета е загуба на ресурси, всеки страх смалява талантите ни наполовина. от любовта остават съвсем мънички парченца, а от приятелството има-няма двама трима (и те са много). и преди да дойде старостта се чувстваш вече древен и дори не знаеш кога се случи случката. беше миналия ноември или преди десет години? беше, когато за първи път ти взеха книжката или, когато спря да се надяваш, че любовта чака зад ъгъла. или когато котката ти умря неочаквано и сякаш всички ангели-хранители си стегнаха багажите и излязоха във ваканция. или когато най-милото момче, което познаваш си отиде нелепо и завинаги без никой никога да си е представял, че това ще се случи.

после си задаваш въпроса защо. "защо е думичка вълшебна" се пееше в една песничка. защозащозащозащозащозащобемамамумръсна. защо светът, защо аз, защо войни, защо болести, защо хората нараняват животни и дори тези от собствения си вид (което казват го нямало никъде във вселената). и се замисляш. вселената е безкрайна. има рептили, вогони и всякакви създания, които ние не познаваме и не знаем със сигурност дали са истина. само можем да си мечтаем, дето се вика. от тях има добри или лоши, някои водят воини, други поробват по-слабите раси, но никоя  раса не наранява собствения си вид. това било нечувано във вселената. ми добре. елате на земята да ви проведем един бърз курс по геноцид. щото тук ги разбираме нещата. 

и така всеки миг, в който вдишваш от останалия въздух на планетата те доближава до едно заветно утре, което никога няма да дойде. утрето е измамно понятие, което според мен не съществува. то никога не е такова, каквото го мислим и чертаем в главите си. сега. са казали умните хора. сега, брато. действай. утре е шибан мит и всички ще сме по-мъртви и от най-мъртвото нещо. животът е супена лъжица със сироп за кашлица. глътваш го бързо и не разбираш какво е станало. малцина успяват да си отворят очите, точно преди да умрат. а има и някои щастливци, които се събуждат малко по-навреме от собствената си смърт. егото ни кара да бъдем роби на себе си и на хорските прищевки. какви искаме ние да бъдем, какви искат другите да бъдем. а защо не какво иска вселената. или хайде по-скромно, какво иска земята. това не знаем. но знаем, че някакси трябва да се продаваме и да умеем да се адаптираме. друго какво? да се образоваме, щото, ако скоро не запишем висше, само някакви глупави спомени от къмпинги и палатки ще ни станат. а, да и как можах да забравя: да имаме деца. с това всеки втори е жигосан като нещастна крава в тексаска ферма. задниците ни горят от възмутения белег на общественото мнение, което само по себе си също е задник, който не искаш да ти показват. нуждата да си значим, полезен, умен, красив, слаб, фотогеничен, успешен, богат, със здрави зъби и хубава професия. а какво да кажеме ний с гайдите. само ще измучим и ще се свием в черупките си. рогата ще си заврем отзад и ще замълчим. няма да пишем стихове, защото всичко хубаво е казано, всичко смислено написано и сякаш смисъла е отдавна забравена фабула, в която няма магия. всичко е чисто и просто схема, късмет, математика. 

или ще се взираме някъде в небето, докато видим кораба-майка. много от нашия вид това правят цял ден по улиците. чакат, някой да ги отведе далеч оттук. ако имат този късмет, но едва ли. адаптацията неуспешна. шопенхауер беше прав.

отказах още един грях и вече не помня колко останаха в кесията на страховете. вече не броя, не отгатвам ничии мисли, не се надявам и се опитвам да не остарея. между лутането и питането, между всички физически нужди от едно или друго тесто. вървя и все по-малка ставам с времето. не раста, а се смалявам. в копнежите и вярванията си, в душата ми отеснява, докато съм тук и сега на земята, искам да бъда другаде. в текстовете ми личи, че е една и съща - онази, дето искаше да е стена и другата, която четеше книги в библиотеката с едно момче. и двете е тя - една и съща - аз. останах някъде между стената и отминалата си реалност. няма ме. и както каза тя, и никога не ме е имало.

толкова много ми даде, развята къдрицо. обещавам, тази пиеса е за теб. всяка дума за теб ще вложа. всеки спомен ще гуша в душичката. и мъглата ще се спуска над сините ти облачни очи. мълчат децата. сенки не надвисват над челата им. те тихо спят сега. угасва всичко с дните. изнизват се и помен не остава. а майка ти ще седне някъде на сянка, където ще задреме. и ще й се явиш в съня. сън в съня и месечината ще тича след полите й. а ти ще звънтиш в смях и далечни пътища. сандалите няма да те убиват. ще имаш планини за другари. а вечността ще бъде само на шега. шега, която малко хора я разбират. и ще се смеете със залеза. ще яхваш лекокрилите и ще беснееш. докато ни чакаш.

понякога е тежко да обичаш мъртвите.

на Дани

те са живи и силни са телата им, зад рамките на устните им тече текст.
те са живи и усмивките капят от зъбите им, те се смеят, плачат и се изправят срещу утринния ден. те са живи и животът е техен. животът за живите. те са живи и мускулите на ръцете им се опъват при всяко движение. телата разляти, сокове текнали, вените топли, косите меки. те са живи и всичко ще вземат в един миг. там, утре на площада, на пейките, в летните барове и в малките душни тавански стаи. те ще палят цигари, те ще свирят на китари, ще се влюбват, ще плачат, ще бъдат герои, ще станат известни, ще ги забравят всички... те са живи и могат, те имат лукса, нали?
само ти не... само ти не живееш. мъртвата ти усмивка ме гледа от корковото табло.
обичам косата ти, когато беше дълга и непокорна. развяла се като флаг на революция над усмивката ти. грееш, грееш и се смееш. само ти най-живия сред живите, само ти не си... само ти нямаш този лукс, нали? а казах ти... не си разбил още всички сърца за разбиване, не си изпил всички чаши до дъното, не си изпушил всички свити цигари... не си... казах ти, чакай има още момичета за обичане. казах ти, чакай, недей, има още време в което да падаш и да обелваш колене... има още море за гмуркане, още птици за достигане и още веднъж исках да те прегърна. силно, до задушаване, до посиняване и да ти кажа, че си глупак, задето те няма.
е, казвам ти го. сега.
те са живи, всичките и с най-живите сълзи плачат за теб. а аз ги мразя. мразя целия този живот, който не спира след като теб вече те няма. той продължава по най-наглия начин да ми навира живата си природа. продължават деца да се раждат и слънцето залязва и изгрява. хората страдат и имат наглостта да се смеят. а небето е все така синьо. и на пейката, където веднъж ти беше задрямал, докато ме чакаше, там ще седне някой друг, уморен актьор като теб и ще задреме. а някоя друга уморена като мен ще се спре и ще го докосне леко по рамото. и ще продължава всичко нали... ние ще се смеем и ще пием и ще пушим и ще се женим и ще се развеждаме и ще плачем и ще потъваме в депресия. а теб няма да те има да ми кажеш усмихни се, недей, не си заслужава, животът е жив и е за живеене. теб няма да те има да седиш на стълбите пред театъра и да гледаш топлата пролетна нощ. сам, със старите ти обувки, с няколко свити цигари... теб няма да те има да дойдеш и да ме целунеш ей така без причина, просто защото! защото си ти, защото си жив, защото е днес, а не утре и защото съм аз, а не някой друг... никога вече, сега в този живот.
но утре, когато всички изтлеем като свещи на задушница, утре ти ще си там и ще ни чакаш. с големите мечешки прегръдки. с целувката на топъл звяр. с очите бездънни кладенци, в които се давят сълзите на малките момичета.
толкова. нали. стига толкова за сега. всяко нещо с мярка. не можеш повече да дадеш, но и ние не умеем да взимаме.
глупави, глупави, глупави. а аз най-голямата глупачка сред глупавите. ех, ако знаех.... ако знаех, нямаше да те гледам така само отстрани с любопитство, щях да дойда и да ти кажа името си. а после да те хвана за ръка и да ти разкрия всички тайни в сърцето си. ако знаех. нямаше да се смея пред себе си и да те гледам с крайчеца на очите си. щях да ти говоря. и щях да си позволя да те обичам.
а сега.... е късно. до другото утре, до другата ни среща, ако има такава. лежи надеждата, че ще те позная някъде, някога. и всички на това се надяват. никой не разбра ангелското ти предназначение, докато не отлетя по същия ангелски начин, по който беше кацнал в душите ни.
дупка. имам дупка а мястото, където грее името ти в сърцето ми. не си взех сбогом. помня последната ни прегръдка. помня онзи ден, в който намерихме време. помня всеки малък миг и усмивките ти. и думите и спокойствието и хубавия ти топъл аромат. помня те. какво ми остава, на мен живата. освен да се мъча да не забравя. освен да тръпне сърцето ми от страх дали ще видя некролога ти на входните врати. освен да плача тихо в шепите си и да се опитвам да разбера защо... аз, смъртната жива. ти, ангелът, отлетял завинаги.