лодки от хартия, карантия

храните ли се от вътрешностите ми. и от окончанията. богати са. контрастни. давам ви всичко - сърце, дроб, стомах. това са само карантии. който е тук за душата  ще каже само здравей. без устни ще го каже. ще мълчи. защото от думи се изринахме. преодоляхме се в неистини. копнежи и текстове вместо секс лъжи и видео. измислици-премислици. пространствени безсмислици. натоварени с горещи букви. парят с декоративен пламък. не остават белези от бързото събуждане. усмивката е иронична. зад ъгъла е друго. здравей, живот почти невероятен. почти прекрасен. прекрасност. чудност. нематериализираните ти лодки от хартия, корабокрушираха в брега ми.  и станаха на морска пяна.

не изневеряваме на стила си. виното еднакво - всеки път. думите еднакви, дрехите, жестовете, малките мимики. алеите, пейките, паметниците, заведенията за кафе, улиците. не можем да се променим, заради някого. обичаме себе си, предимно. обичаме звука от гласа си. да се завихря около телата, да се удря в тавана. сърца, които се оглеждат в огледало. никога не са само две. винаги надничат още, през ключалката. затишие за миг, щастие... и после пак. с мандаринка в джоба и шапката ти на главата ми, се прибирам към вкъщи. живот почти невероятен.

тъжиш, изтичаш, смееш се, всичко е ясно, от ясно по-ясно. и нито една мистерия на истините не може да разполови чувството, че на дъното на кофата има дупка. последно танго в париж, без танго и без париж. последен поглед в софия. последен стих. последна нереална истина, нереална прегръдка, нереална целувка. добре дошли в материалността. последна сълза на раковска. последен ден от сесията. последен ден от дългата ми смърт. 

здравей, отново, счупен манекен. здравей, сърце-вкаменелост. здравейте, улици, зимни павета, дърпащи ме течения. здравейте, души-половини, които никога няма да ме нараните. здравейте, усмивки. тези, зад които не се крие нищо друго. няма мистика, няма недоносеност, няма склещеност, няма искане, няма болка, няма затискане, припадане от радост или горест. няма оправдания, няма желания, няма тегоби, няма крепости, пропасти, малки изчекнати изречения и обяснения. няма нищо. аз съм тук. здравей, додо.

L.,
сърцето ми е нетипично голямо
побира у себе си светове.
мисли се за пустиня, понякога
и му изникват ръце.
умее с тях да завива,
усеща.
или с устните си мълчи,
а после си тръгва или пък те пресреща
и има по пътя му гъсти мъгли.
сърцето ми е дума,
която не можеш да замениш,
сърцето ми е струна,
гума,
пепелник...
а ти си проекция
в една от гънките му
и скоро...
ще се стопиш.

живи

дневните ни дози
се трупат на рафта
в малки шишенца
с етикети...
there`ll be no rest for the wicked...

отказваме отчаянието
отказваме копнежа
ендорфина
и онази
сладка
недоизказана
мълва...
отказваме усещането
за вдаденост,
но от него не остана много,
от прикритите ръце,
които се докосват
въображаемо. не остана.
отказваме живот,
разклонения,
случва се
там
някъде
в паралелна вселена
сега.

и потъвам, потъвам, потъвам до шията
в нови, лепкави усещания.
не ме е страх. от студа или болката.
те напомнят, че съм жива.
тялото ми - разтегнало се, свило се, живо е,
на допир... топло е, все още. и има вени и кожа, кости...
здравей, тяло.
живи сме. аз и ти.
докато се спускат наклонени сълзи по бузата ни.

разликата е нищожно физическо отстояние във времето, на пръв поглед. а отвътре, в сърцето ми, са изтекли векове. от както си казахме думи, от както тръгнахме всеки в различна посока. и сянката стана на две. студената зима роди горещи мисли. после ги приспа в розовата си смърт и дори не поиска да узнае имената им.

името ти е затрупано под други имена. погребано далече в тефтерите на дните. рисунките ми пазят тук-таме ъгълчета на излетели усмивки. само букви са предсказвали смъртта на желанията. предвкусване, знаци, явни и тайни, но категорични като нещо, което можеш да докоснеш с ръка. 

и пропадането на тротоарите. бягство по стълбите, нагоре, летя и не докосвам парапетите. плочките в тоалетната отразяват олющените от гледката очи.  не виждам.

но това чувство е стара познайница. здравей. не можеш вече да ме достигнеш с кокалестите си ръце. знам, че искаш да ме уловиш за гърлото. но не и сега. твърде много съм ти позволявала да ме люлееш на коленете си. безброй пъти падах в една и съща дупка. а сега просто вървя по друга улица. и навикът на сгромолясването ме е напуснал.

разораваме сърцата си,
както се разорава земя
мислейки си, че я притежаваме,
а тя нас ни притежава.
стъпваме по нея като вечни господари
без да искаме дори да знаем,
че други отдавна вече мъртви
преди нас са стъпвали така,
както ние сега
и утре, след смъртта ни,
когато дори камък
няма да напомня за съществуването ни
други ще я тъпчат с ходилата си
така,
както ние сега
разораваме сърцата си.