живи

дневните ни дози
се трупат на рафта
в малки шишенца
с етикети...
there`ll be no rest for the wicked...

отказваме отчаянието
отказваме копнежа
ендорфина
и онази
сладка
недоизказана
мълва...
отказваме усещането
за вдаденост,
но от него не остана много,
от прикритите ръце,
които се докосват
въображаемо. не остана.
отказваме живот,
разклонения,
случва се
там
някъде
в паралелна вселена
сега.

и потъвам, потъвам, потъвам до шията
в нови, лепкави усещания.
не ме е страх. от студа или болката.
те напомнят, че съм жива.
тялото ми - разтегнало се, свило се, живо е,
на допир... топло е, все още. и има вени и кожа, кости...
здравей, тяло.
живи сме. аз и ти.
докато се спускат наклонени сълзи по бузата ни.

разликата е нищожно физическо отстояние във времето, на пръв поглед. а отвътре, в сърцето ми, са изтекли векове. от както си казахме думи, от както тръгнахме всеки в различна посока. и сянката стана на две. студената зима роди горещи мисли. после ги приспа в розовата си смърт и дори не поиска да узнае имената им.

името ти е затрупано под други имена. погребано далече в тефтерите на дните. рисунките ми пазят тук-таме ъгълчета на излетели усмивки. само букви са предсказвали смъртта на желанията. предвкусване, знаци, явни и тайни, но категорични като нещо, което можеш да докоснеш с ръка. 

и пропадането на тротоарите. бягство по стълбите, нагоре, летя и не докосвам парапетите. плочките в тоалетната отразяват олющените от гледката очи.  не виждам.

но това чувство е стара познайница. здравей. не можеш вече да ме достигнеш с кокалестите си ръце. знам, че искаш да ме уловиш за гърлото. но не и сега. твърде много съм ти позволявала да ме люлееш на коленете си. безброй пъти падах в една и съща дупка. а сега просто вървя по друга улица. и навикът на сгромолясването ме е напуснал.

разораваме сърцата си,
както се разорава земя
мислейки си, че я притежаваме,
а тя нас ни притежава.
стъпваме по нея като вечни господари
без да искаме дори да знаем,
че други отдавна вече мъртви
преди нас са стъпвали така,
както ние сега
и утре, след смъртта ни,
когато дори камък
няма да напомня за съществуването ни
други ще я тъпчат с ходилата си
така,
както ние сега
разораваме сърцата си.

карма

угаснали огнища и разляни чаши с вино в сутринта ми. съборени проектори, висят чорапи на простора. духалката е включена, а пръстите от студ не си усещам. запалвам фас от вчера и се вглеждам в тялото. полегнало на дясната си страна, толкова осезаемо вдадено в чаршафите. разтекло се между себе си и светлината от прозореца. разтекло се във вчерашните си копнежи и днешните си дневни сънища. достъпност и изящество. телата ни са малки кутийки, които не могат да ни поберат. кроежите ми са скършени, крилата събрани, в този малък миг, разтеглен до вечност. гриза си пръстта и мисля за смъртта на нощите. с тях се раждат дните ни. събудени, настроени на различни честоти. и привидните разминавания, всъщност са събирания, но някъде другаде, в същото време, но под друга форма. нищо не се губи във вселената. и енергията, която трупаш и се чудиш къде да я денеш - изведнъж си намира пролука да избяга и да се влее в нечий скут. и замираш в учудване и мълчиш, защото времето не ти стига да осъзнаеш случилото се. случва ли се, сис, помниш ли... "това не се случва, не..." ние не се случваме. случваме се само един на друг.

свят, време и отново думи

потъвам в събития - реални или не, събития, на които няма да отида или ще. до толкова нереална съм станала, че се виждам само в кратки мигове, докато преминавам през витрините на студения си град. оглеждам се в счупени огледала и търся отражението си, напомнящо на пъстърва, която спуска хлъзгавото си тяло около завихрени речни камъни.  успява да се измъкне и да приключи маршрута си... и този път. до колко е истина всичко, никой не може да ми каже. опирам се на усещания от сънищата и мълча в пълно затъмнение на сетивата.

"страхувам се от тези силни думи, които ни правят нещастни", казва джойс. 

а аз сякаш не се страхувам от нищо. болката е единствената константна истина, която ни държи събудени. преди време си казвах, че от както съм разбрала колко празни са думите, съм започнала да живея по-лесно. сега не мога да се хвана за това. думите са единствената реалност, която избираме ежедневно. празни или не - те съществуват в своята вселена и ни карат да се материализираме. чрез текстовете си, основно. а това, че някой е решил да ти посвети текст или текст е излязъл за теб, изпод пръстите му, е поредното доказателство, че си живял. валидността на думите е нетрайна и противоречива, но вече не се бунтувам срещу това. движението променя значението, но не и факта, че ги е имало. и в този сътворен свят, в който дълго не проникваше друго, освен запъхтяните ни въздишки, се проникна външно присъствие. но в това е и магията на движението. такъв  е този свят - времето му и той се движат и не спират, нито миг... наш е изборът дали да тичаме с него или да стоим с отворена уста и да лапаме космичен прах.

от кражби се опитвам да сглобя
един портрет
на мъртвия художник
като млад

от кражби се опитвам да сглобя
портрет и на мъртвото ми сърце
като младо

събирам останките
от начупените му линии,
брътвежи,
достигнали те за нищожен миг

преравям костите си  за следи
от вчерашни копнежи,
почуквам ги археологически
но не намирам свят у тях

очите ми -
разтекли се капачки от компот
блестят на слънце или отразяват
нощните лампи на непознатите

в милисекунди се разминаваме
с вчерашните си истини
гледаме се дълго,
а после си тръгваме

и остава утайката от кафето,
което никой не може да допие.
по-лесно е да си направиш ново

нова чаша - нови хоризонти.
а сърцето мрънка само за това,
което не може да има

"пишел много - всеки ден написвал по едно стихотворение. "

Не всеки Джойс има късмета да срещне своята Нора. Която ще го ругае, но ще го обича и издържа. Докато той оставя заветното си наследство на света. Но и не всеки от нас е Джеймс Джойс. Това е ясно. И парното в Академията, според Дечко Узунов, работи само за един от нас, но още не знаем за кого точно. Това сме свикнали да го чуваме. И понякога сме уверени и гледаме влюбено студените радиатори, а друг път бледнеем като безцветни копия на някой отдавна умрял, но забравен.