аnd another one bites the dust
oh why can I not conquer love?
and I might have thought that we were one
wanted to fight this war without weapons

но любовта не може да се завладее, пребори или измами. битката на сърцата е когато не са заедно. егото отстъпва. създава пространство. и тя се врязва в живота, разбутва го нежно, а ако не й направиш място - продължава по пътя си. и решетките на необявеното щастие си остават. клетките в главите ни, запоени от здравия калай на миналото. триони са необходими за тях. но не и оръжия срещу другия. нежност и въздух е любовта. и пак тя е задуха в прегръдките. които се отпускат, защото тялото има и други функции. да спи и да се храни, примерно. понякога забравя. за дълго. отстъпва място и желанието за живот. заменя се с нещо по-голямо. което не се съпротивлява, дори когато знае, че го чака тъмна язва зад ъгъла. заради нея... ще изядем всички лайна, ще се освободим от призраците под леглото. и ще си направим обвивки, по-сигурни от пашкул. обвивки зад които прониква само светлината. твоята.

при цялата ненужност на думите, защото ти чуваш всяка моя мисъл отразена в съзнанията ни по начин, за който не съм и предполагала, че съществува. и при все има нужда от още, от обяснения, от уверения. защо? защо толкова те е страх? защо не можеш да преглътнеш болежките си, да се спуснеш, защо се страхуваш от загубата, от истината? 

играем на "с любовта шега не бива". така започна всичко. след едно представление. чашата ми с вино, неусетните ми признания. глупаво е да казваш на непознат човек, че си влюбен в него. не знаеш защо, не искаш и да питаш... но го направих. позволих си немислимото. и следват дълги мъчителни дни, в които се омотаваме сами в мрежите на чувствата, в идеята залегнала в главите ни за другия. постепенно те доближавам, достигам бреговете на дълбоката ти река и усещам аромата на кожата ти, все още от разстояние. и всичко секва. в твоя страх и колебливост, в затворената ти черупка. мразя да ме държат на ръка разстояние, а ти го правиш и то точно сега. спасявам се в други ръце, в други очи. после се мразя зловещо. не мога да продължа напред, не мога да се изправя. тялото ми танцува и се усмихва на всички хора, които искат да потъват в него, а сърцето ми лежи на пода в банята. не мога, не искам. правиш ме космична - повече от колкото някога съм била. а страхът ме смазва. всяка фибра, всяка част от мен потъва в блатисти води. казваш, че си ме изгубил. аз и сама се изгубвам, сред нещастните си съмнения, сред клатенето на вселените ми, преминавам през урагани, земетресения, видими за никого, освен за теб. но ти си стискаш очите и не искаш да проумееш, че това съм аз. просто е. аз съм! оставяш врати помежду ни, открехнати, а аз имам нужда да ги треснеш силно, да ги затвориш или да ги разтвориш широко. истината е, че искам да извикам на целия свят, че това си ти, че това съм аз, че сме се срещнали и това е... чудо. неповторимо и незнайно, никоганеслучвало се до сега. знаеш всичко, от ясно по-ясно ти е... и пак мълчиш и се правиш, че не съществува. 

да го оставим така, да изтлее през времето? да се уравновесим, да заровим тези чувства някъде дълбоко, да ги скрием от себе си, в някой прашен шкаф, където ще забравим за съществуването им. добре. лесно е. мога го. не е като да не съм го правила преди. не се страхувам от това. аз съм вятър и лесно ми минава. седмица, месец и отново ще намеря старото си аз, това, което не заспива и не се събужда с мисълта за теб. но кажи ми... ще бъде ли честно това? спрямо всичко... и кажи ми... ще можеш ли да заспиваш с чиста съвест, с идеята, че всичко си направил, че си опитал? или ще се уповаваш на една неосъществена мечта - кристална и непокътната, да...но неистинска. защото никога няма да разберем какво е можело да стане, ако не му дадем шанс. имай ме първо. преди да ме загубиш. или не.

има вечери наситени със светещите сенки от миналото. насищам ги през ноти и усещания. презокеански глас в телефона ме кара да чувствам, че разстоянията отново са без значение. и годините. изтичащи, тиктакащи, неумолими. косата ти е посребрена, а племенниците ти растат като гъби. а аз съм все същата, все така седя в спомените ти на онази червена стълба, където пушехме вечер и карахме съседите ни да викат полиция. дълго търсим любовта, дълго се самоизмъчваме, минават груби хора през телата и сърцата ни, но ето, че има поне няколко истини, които да пазим на дъното на изветрелите си души. теб те има. жив си, дишаш. на половин кълбо разстояние от мен, се прибираш от работа, докато аз се гуша в завивките си. оставяш ме със светло чувство, с една идея за безвремие. и стига ми да зная, че си добре, за да мога да се усмихвам.

следват часове с дим и изпънати неравности на дъното. въпроси, отговори... до кога ще бъдем тези извратени същества, които не могат да избягат от себе си?  а всичко е от лесно по-лесно, учим се на простота, учим се да дишаме с нови дробове. и не спираме да бягаме. към пропасти или върхове. към себе си, към другите. движим се в такт със собствения си саундтрак и магията е полепнала в атомите ни. но не остава нищо друго у мен, освен вярата в собствените ми сили, все по-могъща, надига се и помита безпаметно всяка човешка несигурност.

 на един смахнат човек, но смахнат по своему

перата ни - подострени и счупени. сила на волята, сила на думите. слабост в сътресенията, търсене за грешки. гледам смирено тъмните му очи и си позволявам да не сведа моите. режат като нож за хартия - тъпо и оставящо белези. но не ме е страх от теб, вече не. веднъж те сънувам намръщен, веднъж смеещ се. наяве си същия, както предсказан от сънищата. 

и знам, че дълго, дори след смъртта ти, ще си спомням за теб и за тези дни. в които те мразех или пък те обичах. в които не те разбирах, а после виждах, че си просто човек. в които чувах другите да говорят гадни неща зад гърба ти, а вътрешно знаех, че те не са истина. дни, в които си вярвал или си бил разочарован. дните, които ме направиха отново малко дете, гледащо със смут и пламнали бузи. дните, в които падах и ставах, но за първи път знаех какво искам.  дните, в които се прибирах разревана и със смачкан фасон. 

когато се влюбвах или се смеех. 

работех или немеех. 

дни на щастие, дни на сълзи. 

дни на надежди, дни на отчаяние. 

най-хубавите ми дни. в живота, изобщо. 

сега.

гърмяно куче не се допира до човешка длан
но явно ти си имал нещо повече от хляб у шепите си

въртим се около оста си
и около електрини/едипови комплекси

учим се да сме бързи
като метеори летящи срещу планети

светим диодно и отразено
мотаем се през зимата на недоволството си

с коженото си палто се возя без билет. модерна принцеса-клошар, затиснатa от обстоятелствата. но приятелите ми... без тях съм мъртва. 

истинските клошари на халите идват да си поговорим, усещат в мен безпределната ми безразличност към класите и кастите. смея се с тях, а в мозъка ми стържат бръснарски ножчета. опирам се на невидими стени и се мятам като нещо достигащо сушата. градът ме поглъща и изплюва, а пътят към дома е забравен. 

оставам бездомна, без четка за зъби, но с погребани илюзии.

какво да кажа... мълчанието е залегнало в думите ми още от преди да се родят. непредвидено и очаквано, същевременно. силна съм, когато стоя права и духа вятър насреща ми. не зная от какво са направени атомите ми, но са непогрешими воини, каквото и да съдържат. оцелявам навсякъде и дори, преди да падна вече мисля как се изправям. това ме уморява. понякога. но нищо. и този ден ще мине, след него друг. и ще остане само горчилката в ъгълчетата. на устните. но никой няма да я забелязва.