...със сетивата на диво животно, бягащо от себе си.

Думите са великани. Уголемяват реалността. Приземяват я или я изстрелват в орбита.

Дали чертежите ми по повърхността на Вселената са само крясък... Губещ се, там, където няма условия за звук. Има ли я онази нишка или чертая във празно пространство, опипвам несъществуващото?

Времето е мит. Ние сме митологии.

А аз мога да съм всякоя. Пенелопа. Юдит. Саломе, носеща главата ти на тепсия. Медея, убиваща неродените ни деца. Или Шехеразада, неспирно завързваща думи около шията си, за да се спаси от смъртта. Мога да бъда всичко. Или нищо. Само го прошепни.

счупени човешки грънци

намираш ли се в буквите ми?
посипвам ли те с овехтели изречения...
разчлени думите.
надзъртай между тях.
тук всичко е възможно.
нищо не е табу.
всичко е свят и шепа, едновременно.
и свободата е начело на парада.

а така ме е страх да ти кажа...
от както ти казах едно.
мълча и витиеватствам, в това съм добра.
казвам много, не казвам нищо.
понякога вдигам рамене и не знам.
а друг път изстрелвам непоискани, нечакани думи.
после дори не съжалявам истински.

"счупени човешки грънци",
 чувам от сцената днес.


после
не ми се излиза от театъра.
както вчера 
исках в тази неистинност да живея
да се пукат артериите ми от фалшиви кино целувки,
макар, да виждам отстрани и камерата и бума,
макар, да тракат зъби и да болят кости от студ.

там само забравям за собствения си декор.
и за бутафорното си
спряло
сърце.

твърде объркано,
разбъркано,
ръце в коси,
напукани устни,
чаршафи на топка
дървена луличка
меки възглавници
болка
лека
в ребрата
смисъл
усещане
вечер зад завесите
с летящите риби

редуващи се еуфории с тишина
надничат клони от прозореца
оформила съм образ в сърцето
нереален?

но в него има нещо светло
и обрамчено
от небето и облаците

заспивам с благодарност
под възглавницата
че още умея
да вярвам

в нещо средно
между
предопределеността
и себе си

благодаря ти, Господи, че ме събираш в шепата си. всеки път, не зная как успяваш. благодаря ти за срещите и за разделите. за усмивките, когато най имам нужда и за птиците, които кацат на рамото ми ежедневно. благодаря.

там, където...

сега съм там, където чакам да свърши песента, за да я върна от началото. чета за чуждата невъзможност, за писането и плаченето, за поезията в социалните мрежи, за всички онези лайкове, от които можеш да повърнеш черва. чуждата невъзможност, след всеки ред става все по моя. 

засядам на стъпалото, в което поне имам знанието, но също и една заклещеност, която ми носи вдъхновение. но нищо друго, светя в празно пространство и се опитвам да си спомня гласът на камбаните. вътре, дълбоко, зазиданите им преливки и тихите им стонове.

не си задавам въпроси, на които отдавна никой няма отговор. мълча и кротко се разпадам на съставните си части. стоя в онова пространство, където всичко е така обществено. и ме завладява усещането, че нямам правото на глас, в тази проста демокрация на сърцата. 

поставям последната точка в предходното изречение и щръква кратката мисъл в главата ми, какви егоисти сме и колко ни е любимо да плуваме като късчета лед в самотата си, която с нищо не може да бъде стопена. получихме безброй шансове за размразяване, но нито един не ни отърваше. а имаше как. сега не. дори да се научим наизуст, да се обръщаме лице в лице в сънищата си, дори да пренесем на гръб огромните си тежести, дори да се откажем от света и той да отвърне лице от нас. дори... 

харесва ни на нас да дишаме с болката си. нали само тя произвежда редове и многоточия.

щрак, шраз и праз - с любовта шега не бива

събуждам се и мътилката от вчерашното вино се е събрала в главата ми. всичко е същото и нищо не е както вчера. градът сиво оцветен, недоизмислени булеварди ме лашкат в различни посоки.  вървя с айрян в ръка и се опитвам да си отворя очите, да събера мисли, да се сетя накъде отивам и какъв ден е. преплитат се възлови усещания, потвърдени вероятности, запазили вкусовите си качества и надничащи в сърцето ми от вчерашния ден. всичко е толкова точно и частиците така ясно си пасват една в друга, че не смея да им се меся, да искам или да съм недоволна.  нямам и намерение. отпускам се в това доверие, Вселената си знае, пише списъk "to do" в джобния си бележник и се подсмихва. аз й намигам и се усмихвам като в реклама на спестовен влог,докато пресичам светофара на зелено. пресичам и сърцето ти, на пръсти.