* * *

оправданията, думите, ах, как не значат нищо, ах как думите се протягат, ах как им се пее, как им се танцува, ах как гъделичкат зад ухото, ах... нека да мълчим. остави ръцете да те водят. не бягай. остави устните да целуват. остави вятъра да грабне и последната ти мисъл. остави ми се, не мисли, не тежи, не стъпвай по земята. полегни на крилата ми, за един следобед само. утрото е друго. седмицата тропа нетърпеливо. ето, че я изпарихме. ето, че няма и следа от реалността. загубихме се в сън. не искам и да се събуждам. събудя ли се... морето няма да е така солено, птиците няма да пеят с истинския си глас, слънцето ще изгрява накриво и още по-накриво ще залязва. кожата ми ще се стяга от пръстите на другите ръце, краката ми няма да искат да тичат, паяжини ще обвиват сърцето, сълзите ще стоят затиснати между клепачите, косата ми няма да се разпилява по раменете, стиховете ще се изпарят... а смехът ще заседне между копчетата на ризата ти и няма да го чуем... никога.

together

разминавания. лице в гръб, гръб в лице. аз не те виждам от моя ъгъл, ти ме виждаш от твоя. след седмица разменяме позиции. мълчиш, мълча, мълчим. застиналите устни казват всичко. застиналите думи, не искат да се изговорят. да можеше и времето да спре или пък да се търкулне по-бързо, до там, където... има изход, вход, ръце и вечност. тревата  жълта или зелена, едва ли ще има значение. светът е спрял в средата на нищото, вселените си траят и плетат покривки на една кука.аз съм  пълна от дъното до похлупака и все пак съм празна. изпълвам се единствено в дъната на очите ти. съм цяла.

мотиви и портрети

защото, когато погълнеш половин бутилка ром, после повръщаш пеперуди и спазми от смях.

защото имаш тъмни кръгове под очите и бръчки около устата - всичките са от усмивки и от ранно лягане. защото си сила, огнеметежна и расова, крилата ти орлови, а ноктите прасковени.

защото живееш за и заради изгрева, белите ти копитца само сменят сандалите с обувки и тръгват дори и в дъжда, през тревите, през змиите и камъните, през дивите ягоди, и кипарисите. защото имаш бенка на гърба и на дясната буза на дупето и нощем, докато спиш, ръмжиш като котка. кафето пиеш бавно и незабравимо, косата си не решиш никога, парфюм не ти е нужен, за да миришеш на вечност, а когато прегръщаш, се завиваш с моята миризма и потъваш между костите ми. за да излезеш от там, сякаш никога не те е имало, а после да се завърнеш, всеки път като за първи и последен.

ти си най-дългото изречение

на фона на лайната, днес, вчера и утре, но лайната не вътре в мен, а тези по улицата и навсякъде, е, на техния фон седя и чадела си гори, монитора свети, митко таралежков пее, сега и само за мен, и се заслушвам във вятъра, дето искам да спре за миг, заслушвам се в капките по покрива, в тихата препирня на съседите, заслушвам се в миризмата на сачака в стаята ми, заслушвам се в съселите на покрива и в бръмбарите на двора... и сетне се заслушвам втори път, сега в собственото си дъно, казано просто, заслушвам се в точката светеща по средата на тялото ми, заслушвам се в туптящия си орган, туп-туп-туп..сърце... заслушвам се и в най-ниските им пластове, в тихите им тонове... и там сред всички имена, сред всички думи, хора, случки, дни, месеци, години... сред тях като скоба, като покрив, като паяжина, като заглавие и като хубаво изречение, там, най-отгоре, пролог и финал, глагол и местоимение, запетая и кавичка, малка и главна буква... там е твоето име. двусрично.

кампари

кой е чел, кой е търсил, кой е ровил, ровил, ровил в душата ми безкрайно? кой е искал себе си там да намери. и моят смях да си нарече на него си. и моите устни да сложи на врата си. и моите коси пред очите си. и моите сънища на възглавницата си. кой е този, който нощем се завива с отражението ми. кой пита и търси, и лута се между буквите ми. думите посребрява, слага им скоби, тирета, кавички. търси им смислите и разчленява душите. 

а, но нима си ти? не, не искам да вярвам, не мога. не отива на старото аз, но отива на възлестите ръце, по които остават очите ми денем, по които попиват зениците нощем.

а кучето се отърсва от мокрите капки, бунтува си козината, секунда, две и после продължава по пътя си. сухо. но аз не съм куче. и никога няма да бъда. а водата е толкова примамлива, мека, ходилата ми прашни и изгорели от път. а душата ми слаба, ангелите са взели почивка в тази морна жега и пият кампари. сам-сама съм. и роклята ми се вее нанякъде. сам-сама. тук са само очите ти.

летни сънища

сънувам лица, хиляди безкрайни лица. сънувам, че лежа на гърдите ти. тихо се съгласявам с думите ти. тиха искам да бъда и малка. не искам да споря, не искам да съм умна, не. само ще полежа на гърдите ти и това е. вещицата ще задава въпроси, коя си, какво си, какво искаш,  кой е той... а аз няма да плача в шепите си, наяве ще се смея, да. ще и подпаля къщичката и ще си ожуля и другото коляно. честито лято, деца!

* * *

смея се, а в главата ми подрънкват кухо семки
бъркам ли нещата
и понятията?

бъркам ги като в казан
око от гарван
крак от игуана
змийска кожа
и пеперудено крило
месец юни позлатява идеите

косъм от русата ми глава
щипка от брадата ти
падат в казана
и се разбърква магията
потича по стълбите
стига чак до съседите
ах, ох и их

а как ми се иска
да е подредено
равно
като в софийска
библиотека