усещам силата си на моменти
свила се като кълбо прежда в корема ми
разпръсквам я
оглеждам се за поражения
искаш или не, винаги съм в средата на бурята
сред хората
център и понятие
смисъл и притегателност
всеки иска да ме пипне
всеки иска да ми се усмихне
да прокара пръсти през косите ми
а мен ме вълнува единствено
чувството, което ме обзема
когато съм сред тълпата
уж сама, но ти си там
и съм никоя
и съм някоя
и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях

и така между делничните ни боричкания, между работата, закуската и вечерята, прането, чаршафите, парите, колата не иска да запали, млякото е свършило, някой се чувства обиден... между всичката тази плява си е отишъл един герой. фалшив или не, герой на нашето време. с неговия глас съм отгледана, с неговия опасен чар и някъде между сините му очи и тихата му усмивка, някъде там е излетял огромния му дух и е станал част от вселената. поредният. а дали е късно за друго? и стъпките му ще стоят завинаги по пясъците на сърцата ни, белязани.

нощите са дълги, дните жадни. сняг се сипе на парцали, аз съм мека ръкавица. нагаждам се по очертанията и погребвам спомена за другия. зимата е мила, топла и невероятна. вкъщи е упора, вкъщи сме, двамата. другите ги няма. сняг се сипе, тихо се усмихваш в съня си. сняг се сипе, аз съм спокойна, ако ще да ни засипе.

все сънувам как ме прегръща някой, не зная кой е той и от къде идва в сънищата ми. не го познавам. лицето му ми е познато само в съня ми. и тази нощ беше филм. и се гледах отстрани. място с много хора, градина,чаши в ръцете и едно голямо бяло платно, на което се прожектираха кадри. и на фона на всичко бяхме аз и ти. ти, непознатия. и всичко вече беше ясно помежду ни. и нямаше за кога да се чака повече. защото достатъчно бяхме чакали. и в тази градина, сред многото хора, докосвайки се случайно и поглеждайки се през рамо, ние си се обричахме. в нещо, което имаше смисъл. в пориви, които не търпят клетки. пускахме ги на свобода и забравяхме цял един свят.

събуждам се и котка мяука под прозореца ми. а, да. ето я реалността. таванът и леглото, печката работи, кафе няма, къщата празна. събота на обяд. свивам и пуша. после забравям.

таван

имах дом. той беше някъде далеч между сърцето ти и малкия трън в петата. между раковска и солунска. между две течения през лятото и три ребра на радиатора през зимата. той беше твоят дом. но в него аз се чувствах. чувствах себе си. и теб. приютявах се у него. извънредно или делнично. гледах на улицата като на заден двор, а трамваите бяха тихи борове, тръгнали по своя си работа. понякога се будех и тихо се вслушвах в звуците, които носи градската нощ. твоето дишане беше моята нощ. този дом е ненаписан роман. остров между пропастите. откраднати въздишки. тайни или явни. сега живеят там непознати. непознати и неподозиращи.

преосмислям

сутрин отварям очи
вали сняг
целият двор е бял
и не сънувам,
а живея зимата

не пиша,
защото съм щастлива
прописвам
защото
не съм себе си

въртя калейдоскопа
на живота си
и имам чай за закуска

оглеждам се
в нечие отражение
и чуждите хора
които срещнах
вече не са ми чужди

преминавам
през прекрасното
ром, планина, трева,
шепа усмивки,
покривката с червени риби
е толкова синя
почти колкото
пуловерът ми
и очите
на моменти

само къмпингите
щели да ми останат
ако скоро не запиша
висше
ми нека ми останат
на вас какво ще ви остане
диплома?

магия тече във вените ми

три и двайсе` сутринта

вече бутона "нов блог", го бъркам с "нова публикация". моето аз в 3:20 сутринта. след работа и след тежък разговор. винаги изцяло и по правило, нещата не се случват според плана ти. прецакват се, объркват се и се разместват. ако трябва да вляза в клише ще кажа -"майката си ебават". 

седя си тук, на сто и шестдесет километра от дома и се чудя дали този, който спи зад мен на леглото е моят мъж или моят мъж е някъде на сто и шестдесет километра от мен. там седи и се чуди и той. или моят мъж е на хиляда сълзи разстояние. ако е така... аз трябваше да съм го намерила още в шести клас. може би моят мъж е много-много по-далеч. а може би спи зад мен? или е на точно сто и шестдесет километра от мен? или...

другото съм просто аз. лаптопа, музиката, хората, които срещам. и това е. аз съм си аз. побирам се в ръчна чанта за багаж. тежа точно толкова, колкото себе си. имам огромен белег на лявото си рамо и много мразя да говоря за него. казвам, че е от скачане с парашут. и хората ме гледат с еййй такива очи. но мен хората по принцип си ме гледат така. без майтап. нещо им правя впечатление. като им се усмихна и те мяууу... обезоръжени. бива ме в усмивките. гледайте да не ви се усмихна и на вас някой ден. 

но това са подробности. истината е, че душата ми е горяла и сигурно и сега гори, но просто не и личи. умее да се смее и да подритва въгленчета с крак, колкото и да и се пищи. огънят боли.

истината е, че колкото и да се стремя към слънцето, винаги се заклещвам още на някой облак, преди да съм преполовила пътя си, дори.  истината е скрита зад някой камък в стената. но това не е моята истина. и моята къща. истината издирва пътища и пролуки, прекосява морета и планини, изминава хиляди километри пеша... но все пак успява да излезе наяве. и избира странни маршрути. истината я надценяват. по-грозна е от колкото я мислехме. иска ти се да я смачкаш. да и напукаш бузите от шамари. тази истина... дето толкова искахме. заради нея стоя будна, заради нея нищо не е наред. и вървя и клеча и квича и се давя в собствените си сълзи. и съм алиса и съм пандора. и съм просто човек. с колене. с подути клепачи. с накърнено достойнство, с наплескана чест. аз съм жена. но и рицар. и моята чест е моето его. но все пак не изцяло. аз вярвам в това си достойнство. аз вярвам в красотата. аз вярвам в хората. в техните сърца. аз вярвам, че не е това начина и че има по-склонни пътеки. и вярвам най-много в това, че так където расте любов, там друго не вирее. тогава какво?