"времето лекува рани, 
знам си урока 
и животът продължава, 
но когато чоплиш 
коричката с нокът - белег остава."

няма и значение даже
какво си направил
там, някъде
аз съм ничия
и винаги ще бъда
сама
в сърцето си
истински
и дълбоко

мазохистка съм
вдишвам си мъките
с музика
с тежките хора
тежки текстове
тежка музика
тежък характер

сипвам в раните сол
и допивам
допушвам
тръгвам
там, където
някой ме чака
независимо кой
и от колко време

не виждам такъв
не виждам и прасе
даже
което да изяде ябълка

виждам само себе си
сломено отражение
почивам си в тази поза
увиснала
навивам пружините
за следващия скок

и правя крачките назад
за да се засиля
и да скоча
в лицето
на някого
когото си мисли
че се навеждам
за да падна

оглеждам се за някого
да се подпра
но няма и на кой
самотата
става мое изражение
и от парадокси
изтъкана съм
все сред тълпите
и все сама

и все с пълни шепи
а джобовете - празни

котешкото ми дете, легнало на корема, на ръката ми, не ме оставя да пиша, но прави сутринта ми топла и мека. закусвам гореща вода, не искам да пуша цигари, искам да раздвижвам тялото си по нов начин. есента ме натиска по мазолите, както казах преди време. и никоя сноуборд дъска не може да ме избави от това. мислите ми все са насочени към нещо непознато, но сънувано многократно. търся си начин да преодолявам. себе си, най-често. уморяват ме старите пътеки. уморява ме да искам нещо, от някого, да обяснявам за пореден път. 

писането все по-рядко, плаченето все по-често. кога и как се случват тези падове, не знам. идват необяснимо и тихомълком си отиват. алегориите ми подхождат. всяка дума ще я вложа в новото си творение, което надявам се ще излезе и под друга форма, така, че да могат да го видят повече хора.

иначе дните минават някак безпразнично. незаслужени са ми сякаш излизанията и смеховете. мисля си "накъде?" . постоянно в главата ми.  бяга ми се. надалеч. все мисля за някой, който да ме придружи, някой близък, но така няма да е бягство, нали... най-добре сама. или с непознат. бяга им се на краката ми. не застопоряване. свобода. дишай с нея и върви до ръба на света.

Очите ти. О, да.

Далечни са очите ти.

Особено, когато тях
 не съм ги виждал.

А само в сънища ги гоня.

И не ги достигам
никога.

Дали са истински
е тъпо да попитам.

Да те помоля
да останеш,
също.

когато някой стъпи в главата ти
или живота ти
ръцете му
и разстоянията станат незначителни
през километри
си се търсите
и дебнете в малките
случайности
тогава всичко е на неговото име
кръстено
дори и кучето на някой непознат
или пък припев
в стара песен

но и тези страсти
имат давности

и отвъд всичко няма значение какъв си
дали онемяваш като врязвам поглед в челото ти
дали имаш страхове и от колко високо си падал
какво си губил и какво отнемал
каква е болката  зад ребрата, там отвътре
каква ли мисъл сяда до леглото ти
сутрин
щом отвориш очи
аз знам, че си човек
и по човешки сложен или опростен
но зад гърдите искам да погледна
само за ден, само за час
а после всичко ще е
спомен

дори не мога да опиша, с думи да изразя, хем спокойното ми настроение, хем нервната топка в стомаха, докато седя и слушам златния тембър на миг джагър. в двора мирише на грозде, бял отел. кучето ми почина, вчера го погребахме, аз, мама и свет. и в мен се прокрадват едни противоречиви копнежи, между това да ме прегръщат други ръце и да не ме прегръща никого. дългите изречения ги пиша, когато страдам. и пуша. после ги съкращавам, защото при прочит не позволяват дъх да поемеш.
усмихвам се през вчерашните сълзи, не ми останаха повече за този месец. котките и верните хора ме пазят. да се смея, да не забравям, че животът е чудо. и няма грешен път.

телефонът ми мълчи. сама на ръба на нищото. отново кучешки неволи. котките се опитват да ми обяснят, че вечността е хубав дом за всеки. аз си припомням старата приказка, че всички кучета отиват в рая. детето ни си отива. и това е всичко. едва на шест месеца, непораснал още. само този, който е изгубил брат или сестра ще може да ни разбере. къщата е студена. тази есен е истински тъжна у дома.