и в мислите си съм прозрачна, копнежите ми все едни и същи,а  редовете не пронизват като стрели. цикъл някакъв, запечатал лицата ми през седмиците, които умират в понеделник и се раждат в петък. дълги изречения за разнообразие, лекуваме скуката с ром. после ни се допушва. тръгваме без посока, свободно и леко ни е. сякаш нищо няма смисъл и сякаш смисълът е вечен. китките ни са продължение на хвърковатите течения. съществената важност е безразлична към съдбите ни. всичко е в един момент на случване- било, ще бъде, е... събрано в сърцевината на ябълка, която пада наесен.

извънгалактическо

седиш в сърцето като камък. на мястото си тежиш. прицелваш се във всичките ми артерии, във вените на всяка част от тялото. вдъхвам те и те подушвам, катериш се по хълмовете ми, караш слънцата ми да залязват, да изгряват луни, а пътеките по безбройните ми планети, стръмно да криволичат. загасяш последните въглени в очите ми и запалваш пожари във върховете на пръстите. караш вселените ми да се люлеят, а стрелките в часовниците ми да се прескачат. там където потъват магнитните полета, там където гравитацията не действа, няма притегателни сили и отблъскващи се атоми. подхвърляш ме между теченията на страстта си, циментираш ставите ми по твоите очертания и се усмихваш на скърцането на костите ми. приливът наближава. той носи твоите вълни на раменете си.

така е хубаво
когато пишат за любов
вричат се някому
и се желаят
цвърчи на изгоряло
от целувки
с тенденция за цял живот
но какво пък
всички знаем, че
всички
винаги
някога
се разделят
някакси
дори да е във варианта на
докато смъртта

аз се помня и се имам само в твоите ръце
съм моя
и ничия едновременно
ще напиша книга, знам
и ще ти я посветя
какво по-естествено
щом всички стихове пак
са за теб
щом денят ми е обагрен
от твоите главни букви
и в нямането
те имам най-истински
те притежавам
с една вечност
зад ъгъла

трета нощ плача като мъченица. сънищата отново ме побъркват. все по-реални, потни, драматични. от къде се появява онова лице? заровено преди месеци. аз му се моля и се терзая и гледам чертите му. устните, веждите, толкова ясни, колкото никога денем не съм се вглеждала. а той е камък непристъпен. скала невзрачна. аз плача, плача и сълзите си не забърсвам. коленича и се моля като просяк. като в тъп стар и пожълтял сериал. така се вживявам в скръбта си, така се впивам увиснала като котка на врата ти.

почти възбужда тази скръб. така настойчива, тягостна и пълна с "любов". от онази невротичната. която мести планини, подхожда безумно властно и има вкус на преспи сняг, толкова е студена. мирише на спрели часовници и душегубно разстояние. обвива шията като змия и иска само теб, само теб. само от твоята топлина живее и само с твоята кръв се храни. 
благодаря на господ, че прибра отдавна това ми лице.

този парфюм
напомня на теб и зимата
зимата беше
завита до ушите
гола
под юрганите
когато нямахме
нищо друго
освен себе си
цветовете под прозореца
сиви и кафяви
шумът от трамваите повдигаше завесите
минувачите-безразлични към нашата любов
а ние безразлични към техните чадъри
нощта се изнизваше
като диханието ти
скрило се зад ушната ми мида
преди да заспя
и се унасях в косите ти
и сънувах дъжда
и се будех с облаци в очите
сиви облаци
като зима
като вятър
като сняг
а когато тръгнех
по скованите улици
джобовете на палтото ми
бяха пълни с въздишки

сезони

спомням си първите ни разговори
опознавания
музиката, която обичаш
къде живееш
колко често се прибираш
имаш ли минали болки зад гърба си
и на кого съм ти напомнила
при първата ни среща

постепенно

как пиеш кафето си
и колко дълго се прозявам сутрин
вечер пеперудите кацат на вратата ми
и колко обичаш да мокри дъжд лицето ти
пролет лято есен зима пролет лято есен...
търкаляха се месеците
морската вода се редуваше
със снежните преспи
после пак цъфват черешите
и ето ни тук все така
наши
лети времето, понякога за малко спира
няма определеност никаква
но и няма значение
констатирани сме
в животите си
и това е истина