мама

... Тихо вятърът тича и небето не е съвсем ясно...Моето малко момиче спи .Щастливо?Нещастно?Сънят сигурно надзърта зад ъглите на съзнанието и бяга...уплашен от толкова мисли.защо не си върши работата този вятър? Ще се договоря със слънцето-на него може да се разчита.Ще блесне светлина.Спи,мое малко момиче..


текст писан от мама, миналата година, горе-долу по това време. помня този страшен ден. няма да го причиня отново. нито на нея, нито на себе си.

на В.З.
/жените ме вдъхновяват и повече/


аз като млада бях красива
и сега съм
но друго някак беше
имах котешко око
дълга до кръста коса
естествено
с нея завивах придошлите в къщите ми
и с нея ги изпращах
на сбогуване
от ъгъла на големия каменен чардак

на онзи, който поостана
родих му син
и кръстих го на себе си

в очертанията  на петичките му детски
поставях всички мои мечти несбъднати
понякога и сълзи
замина след години
по белия свят нещото и той да дири

сега изтръпваме уши в телефонните слушалки


да, майче, ял, съм, и се обличам
ти как си, зле те чувам...


но не мислете, че тъна в забрава
почукват ми често по входната врата
почитатели
и онези млади поетеси
които така съм вдъхновила
с тяхната проекция за себе си
у мен

а онзи, който се позадържа, детето дето му родих

той си тръгна отдавна
прогонен, изпратен
забравих цвета на очите му

има друг, естествено, да
по-млад е  от мен
и обича меките ми ходила
в длани да държи
вечер
докато съм така уморено спокойна

дните ми и сега са дълги и безкрайни
препускам
въпреки изглеждащата ми преклонна възраст
в очите на онези пилета русокоси
двадесетгодишните

аз съм жена
знаете ли това
каквато не сте и сънували
и скоро няма даже да ви се присъни

умея и винаги съм умяла
с една ръка да приспивам дете
с другата да меся хляба
а междувременно да чета
последната критика
за новата ми книга

и отново имам себе си
а сякаш винаги е било така
добавките са временни
в чашата разтварях ги сама
изпивам чая, нищо не остава
оглеждам се в порцелановото дъно
усмихвам му се лунатично
продължавам

не желая да слушам ничии думи
не искам насилени чайници
да врят припряно на печката
а аз все да им се суетя

ще си взема кана електрическа
и ще спя блажено на дивана
после ще стана някак историческа
и недовършената строфа ще оставя

другащесъмдругадругадруга!!!

меркурий

излизаме най-сетне от ретрограден меркурий
а луната расте
всичко е друго днес
измито от вчерашните сълзи

ще бъде ли всичко наред, каза ми
не може да ти обещае никой

но аз знам, че ще бъде

въпреки думите, които
всеки може да изрече
и пак да останат празни

въпреки всичко
влизам в друга фаза
и за ден, два
спира да ме е страх

тези дни това си мисля

дочупвам недочупеното
сънувам клетки и живот
нефритено с оранжево колие
което се къса и разпиляват се по пода
малки топченца
събирам ги в шепи
и си казвам
защо все се късат тези

със събуждането
загърбвам страховете за пореден път
търся прошки на дъното си
за да мога да продължа да живея
без да треперя като мишка в долап

бурите нахлуват и под навеса
разтуптяват и изграждат същността
не ми трябва дъждобран
за да се гмуркам в сърцето им
а само смелост, чиста и кристална
затворена на дъното
на шкафа
издърпвам я за косите
и тръгвам
все по-навътре, по-дълбоко
мокри са костите ми
от вятъра
но
неискамдамеестрах
неискамдамеестрах
никога повече...
никога

помниш ли онова момиче с черните коси
и тънката очна линия
така си вярваше, че е оставила страха
но той не я беше оставил
помня гласът й
белите изтънчени пръсти
които зървах докато заспивах
шумоленето от герданите
отблясъка на пръстените
и  несломимата същност

сърцевината
тя е важна и истинска

докато пътуваш през световете
отваряш, затваряш клепки
страхът те носи на крилата си
и всемирно се приютяваш
за пореден път
вселената прегръща малкото
ти тяло в топлата си утроба
те загръща
и ти обещава, че вечно ще те обича
повече от майка
повече от всичко

къде

къде отекват стъпките ми по кратките улици, по безкрайните булеварди.къде погледът ми е зареян над покривите на старите изящни сгради, през жълтите павета, съществуващи единствено тук. къде са мои парковете и безистените, малките кафенета с масички на тротоара, гълъбите и пейките край църквите, усмивките на старите познати, които срещам през няколко години. повечето обитатели тук са ми съученици. познавам всички просяци и всички бабки, които продават здравец или лапад по ъглите. познавам и твоето лице през тълпата. вървиш към срещата ни, тихо зървам обувките ти, сърцето ми подскача.

просто и безпричинно

понякога ти пращам стари стихове
отминали, забравени моменти,
чета ги и успявам да доловя
съвсем леко и прозрачно усещането за
изражението ти
на другия край на града
докато се взираш в буквите, точките, запетаите
триеточията
и безкрайните копнежи
изпълзяли
изпод писалката ми

но теб те няма
и никога не те е имало
изпълваш книгите ми недописани
с тавтология
защото всичко е еднакво
и губи смисъла порядъчно

понякога така те липсвам
просто и безпричинно
така, че дори не искам да те виждам
не са ръцете тези, които ми липсват
не е свързано изобщо с теб
просто ми липсват топлите вечери, нощи...
и усещането за първата целувка на терасата
и усещането за вечност, за изгубеност,
за неосъщественост, която погубва усмивките,
така безпардонно.