как ме бодва, жарва отвътре навън... като чуя онази песен. на майка ми и на татко ми... forever young ... да, наистина... вечно млад за теб и ти за мен... и така ще бъде. старостта не проличава, вътре в теб живее едно същество, което е на една и съща възраст винаги. и винаги показва точен час.
а аз се втурвам по стръмните пътеки, да те търся все така задъхана. намирам ли те, някъде зад ъгъла, забравил миризмата на парфюма си, пиперлив и мъжки, така ми дъхва на сила и копнеж, ритва ме по кокалчетата, подкосява фустите на роклята ми.


след много приказки мълчанието идва тичешком.
заляга по ъглите, затиска фугите на дограмата
запълва цепнатините по тавана.
запълва всичко между нас.
и освен него нищо не остана

какво се случи с всички думи
които излетяха като прилепи
през устите ни?
не се материализираха...

"обичал бавния разтвор на блендата, защото дългото затваряне гарантирало повече запечатан живот..."

честит рожден ден, за твоят ден рожден

защото обичам
как бърчиш леко нос

как повдигаш вежди по челото
как държиш цигара
умислено се вглеждаш някъде зад мен
ей така с тази поза, съвършено естествена
с твоята си походка,
с миризмата, която само ти имаш
в целия свят
и с това, че си себе си


и тази малка рибка окото ти
черно въгленово
маслиново
живо, искрящо, мислещо, търсещо
и пластиката на ръката, с онзи жест твоят
единствен
който никому не принадлежи
и на никого не подражава

как разрошваш коса
как се смееш иронично
как оправяш панталоните си
как  местиш диафрагмата
 на фотоапарата
как се усмихваш...

как искам да имаш място за себе си
само твое
където
постигаш желанията и копнежите
и да бъдеш щастлив
независимо от всичко
и да разпръскваш цялата светлина,
на която си способен

котка

все по бърза съм. за добро или за лошо.

одебелява се кожата с годините. сърцевината остава все по-надълбоко, а очите все по-сухи, все по-рядко капят сълзи. форма на живот-изменчива, което впоследствие се оказва устой. някакъв. естествено, че знам какво искам, ти какво си помисли? че ще чакам като куче пред прага на сърцето ти? котешка е моята порода. с леко отегчение се оттегля и котката, когато нещо не й се понрави достатъчно. полягва си на сянка и потъва в сън. или просто затиска някоя мишка с лапата си. докато пак не й омръзне.
подвеждащ е външният ми вид. вътрешният също. котката дреме, мустаците й потрепват, ядосва се леко, но не и истински. засмива се презрително, поглежда косо, всичко й е ясно, на нея. не можеш да я бавиш с празни шепи. чака я сянката и мекото пране на дивана. ще си полегне за неопределено време, а нощем ще видиш за миг опашката й, как се изнизва през външната врата. потъва в мрака, тръгва по нейни си дела, неизвестни никому.

скачам!... ти си стой горе .))

Отварям си празна публикация с име “Богът на дъжда”. Колко повече е от една празна папка, само аз си знам. Но е празна. Ей така, сякаш не съществуват всички тези дни между нас.

За пореден път слагам няколко точки в края на изреченията от живота си, можеби няколко запетаи, които всъщност би ми се искало да са триеточие. Объркаха ми се мислите, обърка се всичко, от както се прибрах в този прашен град. Там, на онези плажове, зарила крака в ситно стрити от вълните миди, там под небето, което трещи и излива цялата си вътрешност в морето и върху мокрите тела, там сред хората забравили всичко тежко, освободени от излишен товар и грижи... там забравих и аз. Там е лесно, естествено, че да. Да не мисля за друго, освен за себе си и за големия свят, който душата ми не може да обхване. Пристигнах и ме обзе паника. Сякаш страх. Незнаех от какво. Сега разбирам... потапям се пак в предишната реалност, от която избягах. И кратката ти прегръдка, сякаш уверение, че всичко е наред, се стопи с ноща. Дойде денят, който ми напомня, че не всичко е добре, че пак си сам, че миговете на трепет и вълнение от предстоящата среща са безпаметни и преходни, като денят, който се обвива около ноща, като вълните, идват и си отиват, като всички хора, влизащи грубо в живота ми и после излизащи безшумно и все по-често.

Натоварила съм те с цялото излишно значение на света. Което малкото ти тяло и все по-малкото ти сърце не могат да поемат. Знам, че трябва да те оставя да си отидеш. Да потънеш в мъглата на спомените, там където прегръдките ни ще са просто хубав сън, който може и да си спомня някога, в някое унесено състояние между ноща и съня или в миг, забързан, просто ще преминеш през главата ми като нещо вяло, несигурно дали е съществувало.

Да се оставя да полетя, да се оставя мигът отново да ме носи, без да се вкопчвам, без да му отдавам магични предопределености. Случило се е... защото просто се е случило. Не защото ние сме свързани по странен и неразделен начин, не защото ти си ме търсил по тротоари и улици и на дъното на желанията си. Не защото аз съм те чакала немирно и болно, отчаяно и възторжено. Не защото. А защото понякога пътищата се пресичат, за да срещнеш нови и да поемеш отново на някъде. С простотата на някоя пътека, която не винаги води към твоят дом. Тя има свое значение. Аз имам свое собствено значение, то не се припокрива с твоите безкрайни въжделения и изтомни копнежи за вятър.

Да. И аз имам копнеж по вятъра. Господи, колко е безкраен този порив на атомите ми, колко е категорична душата по въпроса за свободата. И Господи, щастието не е на хиляда сълзи разстояние, нито на една ръка, нито на края на света, нито в топлия скут, на някого, когото обичаш. Щастието, Господи си го поставил у мен още когато малката енергия на съществуването се е родила в някоя звезда. И го нося като кръст, като прашинка, като горест, изваждам го в някой миг, после пак го завивам на топло между гърдите си. Щастието не може да ми го даде никой, дори той да носи най-прекрасното име на света, дори да има очи, които искам да има детето ми, дори и само шепота на устните му да ми е достатъчен да се почуствам жива, дори да е истински и само мой и нощем, когато се събудя в ръцете му да благодаря на всички Вселени, че са ме срещнали с него. Дори. И от осъзнаването на тази истина, боли. Нали знаеш. Ние, човеците обичаме да ни боли.

на М.
(отражение на действителността)


естествено, че ме боли от неосъществените ми кроежи. но повече ме боли от гласа на егото, зазидан между камерите на сърцето ми. повече ме е страх от това да остана сама, от колкото да съм с теб и пак да съм сама. и това, че мислех едно, но сметките са криви. е, да криво е.
сега да си намисля друго?

не си ми кукла.
парцалена.
не си ми рибка.
аквариумна.
ти си ми онзи, отпреди сто години.
онзи, чието лице исках да зърна за миг,
отдалече.
онзи, при вида, на когото се подкосяват крачетата,
меки.
онзи, чиито думи не са ми безразлични,
чиято мисловност ми е вкусна,
чиито ръце са ми съвършени,
онзи, когото наричам приятел и на когото
мога да се опра да не падна,
някога,
без значение.
но забравих тази малка подробност.
забравих колко мил си ми
колко ме е умилявало това ти лице
колко нулево е било пространството
между прегръдките ни.
винаги.
и забравих.
защо?
за да те вържа за китката си, за да секнат копнежите,
за да изям цялата торта, до последната ягода
и да се търкалям с препълнен търбух.
и благодаря ти, че ме спираш,
че искаш да ме имаш за повече
защото ако зависеше само от мен
вече щях да съм го разрушила, онова,
всичкото, което го имахме.
и което се смали до неузнаваемост,
заради грубите ми думи и безумния ми глас
заради това, че ЗАБРАВИХ.
веднъж.
забравих коя съм, забравих кой си.
забравих кои сме.
двамата.
аз.
ти.

обичат се хората. написал й го.
на стената, на ръката
написал го по цялото й тяло с въздишките си
а на мен ми напират на устата думи,
докато всичко е вплетено някак
ама са тъжни или пък груби
и няма смисъл
и остатък