на М.
(отражение на действителността)


естествено, че ме боли от неосъществените ми кроежи. но повече ме боли от гласа на егото, зазидан между камерите на сърцето ми. повече ме е страх от това да остана сама, от колкото да съм с теб и пак да съм сама. и това, че мислех едно, но сметките са криви. е, да криво е.
сега да си намисля друго?

не си ми кукла.
парцалена.
не си ми рибка.
аквариумна.
ти си ми онзи, отпреди сто години.
онзи, чието лице исках да зърна за миг,
отдалече.
онзи, при вида, на когото се подкосяват крачетата,
меки.
онзи, чиито думи не са ми безразлични,
чиято мисловност ми е вкусна,
чиито ръце са ми съвършени,
онзи, когото наричам приятел и на когото
мога да се опра да не падна,
някога,
без значение.
но забравих тази малка подробност.
забравих колко мил си ми
колко ме е умилявало това ти лице
колко нулево е било пространството
между прегръдките ни.
винаги.
и забравих.
защо?
за да те вържа за китката си, за да секнат копнежите,
за да изям цялата торта, до последната ягода
и да се търкалям с препълнен търбух.
и благодаря ти, че ме спираш,
че искаш да ме имаш за повече
защото ако зависеше само от мен
вече щях да съм го разрушила, онова,
всичкото, което го имахме.
и което се смали до неузнаваемост,
заради грубите ми думи и безумния ми глас
заради това, че ЗАБРАВИХ.
веднъж.
забравих коя съм, забравих кой си.
забравих кои сме.
двамата.
аз.
ти.