котка

все по бърза съм. за добро или за лошо.

одебелява се кожата с годините. сърцевината остава все по-надълбоко, а очите все по-сухи, все по-рядко капят сълзи. форма на живот-изменчива, което впоследствие се оказва устой. някакъв. естествено, че знам какво искам, ти какво си помисли? че ще чакам като куче пред прага на сърцето ти? котешка е моята порода. с леко отегчение се оттегля и котката, когато нещо не й се понрави достатъчно. полягва си на сянка и потъва в сън. или просто затиска някоя мишка с лапата си. докато пак не й омръзне.
подвеждащ е външният ми вид. вътрешният също. котката дреме, мустаците й потрепват, ядосва се леко, но не и истински. засмива се презрително, поглежда косо, всичко й е ясно, на нея. не можеш да я бавиш с празни шепи. чака я сянката и мекото пране на дивана. ще си полегне за неопределено време, а нощем ще видиш за миг опашката й, как се изнизва през външната врата. потъва в мрака, тръгва по нейни си дела, неизвестни никому.

скачам!... ти си стой горе .))

Отварям си празна публикация с име “Богът на дъжда”. Колко повече е от една празна папка, само аз си знам. Но е празна. Ей така, сякаш не съществуват всички тези дни между нас.

За пореден път слагам няколко точки в края на изреченията от живота си, можеби няколко запетаи, които всъщност би ми се искало да са триеточие. Объркаха ми се мислите, обърка се всичко, от както се прибрах в този прашен град. Там, на онези плажове, зарила крака в ситно стрити от вълните миди, там под небето, което трещи и излива цялата си вътрешност в морето и върху мокрите тела, там сред хората забравили всичко тежко, освободени от излишен товар и грижи... там забравих и аз. Там е лесно, естествено, че да. Да не мисля за друго, освен за себе си и за големия свят, който душата ми не може да обхване. Пристигнах и ме обзе паника. Сякаш страх. Незнаех от какво. Сега разбирам... потапям се пак в предишната реалност, от която избягах. И кратката ти прегръдка, сякаш уверение, че всичко е наред, се стопи с ноща. Дойде денят, който ми напомня, че не всичко е добре, че пак си сам, че миговете на трепет и вълнение от предстоящата среща са безпаметни и преходни, като денят, който се обвива около ноща, като вълните, идват и си отиват, като всички хора, влизащи грубо в живота ми и после излизащи безшумно и все по-често.

Натоварила съм те с цялото излишно значение на света. Което малкото ти тяло и все по-малкото ти сърце не могат да поемат. Знам, че трябва да те оставя да си отидеш. Да потънеш в мъглата на спомените, там където прегръдките ни ще са просто хубав сън, който може и да си спомня някога, в някое унесено състояние между ноща и съня или в миг, забързан, просто ще преминеш през главата ми като нещо вяло, несигурно дали е съществувало.

Да се оставя да полетя, да се оставя мигът отново да ме носи, без да се вкопчвам, без да му отдавам магични предопределености. Случило се е... защото просто се е случило. Не защото ние сме свързани по странен и неразделен начин, не защото ти си ме търсил по тротоари и улици и на дъното на желанията си. Не защото аз съм те чакала немирно и болно, отчаяно и възторжено. Не защото. А защото понякога пътищата се пресичат, за да срещнеш нови и да поемеш отново на някъде. С простотата на някоя пътека, която не винаги води към твоят дом. Тя има свое значение. Аз имам свое собствено значение, то не се припокрива с твоите безкрайни въжделения и изтомни копнежи за вятър.

Да. И аз имам копнеж по вятъра. Господи, колко е безкраен този порив на атомите ми, колко е категорична душата по въпроса за свободата. И Господи, щастието не е на хиляда сълзи разстояние, нито на една ръка, нито на края на света, нито в топлия скут, на някого, когото обичаш. Щастието, Господи си го поставил у мен още когато малката енергия на съществуването се е родила в някоя звезда. И го нося като кръст, като прашинка, като горест, изваждам го в някой миг, после пак го завивам на топло между гърдите си. Щастието не може да ми го даде никой, дори той да носи най-прекрасното име на света, дори да има очи, които искам да има детето ми, дори и само шепота на устните му да ми е достатъчен да се почуствам жива, дори да е истински и само мой и нощем, когато се събудя в ръцете му да благодаря на всички Вселени, че са ме срещнали с него. Дори. И от осъзнаването на тази истина, боли. Нали знаеш. Ние, човеците обичаме да ни боли.

на М.
(отражение на действителността)


естествено, че ме боли от неосъществените ми кроежи. но повече ме боли от гласа на егото, зазидан между камерите на сърцето ми. повече ме е страх от това да остана сама, от колкото да съм с теб и пак да съм сама. и това, че мислех едно, но сметките са криви. е, да криво е.
сега да си намисля друго?

не си ми кукла.
парцалена.
не си ми рибка.
аквариумна.
ти си ми онзи, отпреди сто години.
онзи, чието лице исках да зърна за миг,
отдалече.
онзи, при вида, на когото се подкосяват крачетата,
меки.
онзи, чиито думи не са ми безразлични,
чиято мисловност ми е вкусна,
чиито ръце са ми съвършени,
онзи, когото наричам приятел и на когото
мога да се опра да не падна,
някога,
без значение.
но забравих тази малка подробност.
забравих колко мил си ми
колко ме е умилявало това ти лице
колко нулево е било пространството
между прегръдките ни.
винаги.
и забравих.
защо?
за да те вържа за китката си, за да секнат копнежите,
за да изям цялата торта, до последната ягода
и да се търкалям с препълнен търбух.
и благодаря ти, че ме спираш,
че искаш да ме имаш за повече
защото ако зависеше само от мен
вече щях да съм го разрушила, онова,
всичкото, което го имахме.
и което се смали до неузнаваемост,
заради грубите ми думи и безумния ми глас
заради това, че ЗАБРАВИХ.
веднъж.
забравих коя съм, забравих кой си.
забравих кои сме.
двамата.
аз.
ти.

обичат се хората. написал й го.
на стената, на ръката
написал го по цялото й тяло с въздишките си
а на мен ми напират на устата думи,
докато всичко е вплетено някак
ама са тъжни или пък груби
и няма смисъл
и остатък

къща през сезоните

аз ще бъда винаги тук
да се вглеждам в ъгъла на устните ти
и да търся себе си в очите ти
ще остана цяло лято
цяла есен
зима
пролет
вечност
можеби ще бъда друга
или няма да е истинско
но ще бъда тук
за себе си
за теб
просто няма да можеш да ме изгубиш
сред житните класове
на идния ден

ще посипвам главата си с пепел
ще наливам вино в каните
ще събирам паяжините от долапите
и ще търкам дъските
с оцет
после лекичко ще се полюлявам
на люлеещия се стол
от ракита
(който ти ми изплете)
със шал от кашмир и кашмирена котка
в скута

ще се изтягам в студените чаршафи
и ще чакам да ми ги стоплиш
по малко
нощем, когато тръшваш
снежната врата
и се сгушваш в ъгъла на сърцето

ще намери утеха
тази тиха надежда
за единство и празнота
за извара с мед и орехи
за мирис на обелена краставица
която нареждам точно по обед
върху ленената покривка
и чардаците на къщата стенат тихо
но пронизително
а печката плаче за още дърва

има я тази мечта
от години
от векове
от предишни животи
и я виждам
и я вглеждам
с всеки изминал ден
тихо пристъпвам към нея
и те чакам
като онази, която се убола на вретеното
и после чакала, чакала
и си спяла

It's like ten thousand spoons when all you need is a knife

ей така високо, в космоса... да те изстрелва, после да те мачка, в ъгъла да те завира, на земята, ниско долу, където усещаш миризмата на пръст и на прах, и на трева, и си жив.
това, което не те е убило, те е направило по-мъртъв.  летиш и пълзиш,  влиза в главата ти като дим, оставящ спомен, след себе си, но и впечатлението, че един нов свят се е създал някъде сред звездите или на дъното в душата ти. изригнали са вулкани, слънца са залезли завинаги, луни са се създали, сблъскали са се вселените... и целия космос е гърмял, трещял.. а всичко е било вътре в теб.
мазохист.

вътре в теб има четири заключени врати. имаме ключ само за една от тях. за останалите три го крият. не ни го дават. да погледна през ключалката на втората, после да разбия бравата, да нахълтам, докато не стигна последната. ако е празна стаята, ще разбера, но ако има някое съкровище, недостъпно за мен, ще го отмъкна и няма да се върна никога. ще се скрия, под леглото, ако има легло. ще седна до прозореца и ще те чакам, с вперени очи в мрака, докато не се усетиш. ако никой не дойде, още по-добре. ще съм сама с твоите четири стаи. ще доживявам тихо дните си и няма да роптая.