"Градът се превръща във Вселена, когато си влюбен в един от неговите обитатели"


приютяват те нощните стъпки на непознатите,
които следваш без мирис и разбиране,
без цел и посока, без мисъл и особена стойност.

има гласове, музика, лица, събития
хора, хора хора... пак си малка прашинка, въртиш се
като пени... между стените...
всичко е с причина, която вече не може да се улови
няма време, няма смисъл, няма никого
освен очите... в сънищата, безпощадни

тези дни, този град, безспирен  вятър
носи те на раменете си и те спуска от високо
с главата надолу
не мислиш за последствията, само тихо си представяш
алтернативните финали
филм
няма финал този филм

има ли смисъл?
да търсиш под дърво и камък
решенията на енергиите,
които се простират между ръцете на хиляди континенти

има ли смисъл... да завършвам тази строфа
диктуваща се безконечно в главата ми
в тази сива сутрин
в която се мъчи слънцето
да пробие облаците
както аз се мъча да си пробия път
през тунелите на сърцето ми

ТРУДНИ СА МИ УСМИВКИТЕ. заболява ме лицето от мръщене. изгнивам като тиквичка панирана. трябва да върна себе си. сама. защото иначе после ще е тъпо. и тъпо ще боли.

жените с руси боядисани коси. поувехнали. с оръбени усмивки, очукани токчета. дали от лош живот или?

хващам се, че мисля за глупости. врътвам си мислено един шамар и се смъмрям наум.

гледам небето. сиво, а е розово. външно съм чиновник. бюро. ех, че дума.

няма ли да мине този ден. вече няма място за нищо, няма време за въздишка. сгъстил се е въздухът като крем карамел.

имам едни ежедневни желания. и все не успявам да стигна до тях. малко като мираж се загубват през конските препускания на забързания ден, през хорските лица и тревоги.

не мога да съм стожер. за непознатите. мога да пазя сянка само на себе си. и на още един, най-много двама.

идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта.

празни мисли, на един пълен човек

не можеш да имаш всичко на света. но всичко, което идва или си отива е от значение. и оставя във вените следа, която години не могат да изменят. изтрият. оставя бразда. сърцето никога не се възстановява напълно.и колкото и да те е страх просто поемаш поредната чаша с въздух, изгълтваш я наведнъж и се потапяш... под водата... там, където течението те носи... понася те или те блъска в някой подводен камък.
често ми е глупаво, недоизказано. но всеки всичко знае и няма нужда от думи. правя изборите ежедневно с тази решителност, на която съм способна сама. логични са събитията от последните месеци. това, което последва. съкращавах хората и приемах ветровете, които нахлуваха без предупреждение. уверено, машинално, следвам единствено душата и инстинкта.
и знам, че ще бъда разбрана. без да обяснявам.
казах, че повече няма да приемам хора, в живота си, които не вярват в прераждането и не ходят на палатка. твърде елементарно и същевременно съдържащо у себе си всичко.

шума на вятъра в житата

и аз искам да си осиновя полярна мечка и да си я гледам вкъщи, ама не става. за това си взимам котка. бяла. казва се мечо. каква ирония.
не можеш да опитомиш нещо, което е диво по природа, което не пуска корени, защото така е устроено. и полярната мечка не се потдава на опитомяване. но това не пречи да я искам.
тези дни мозъкът ми работи на съвсем друга честота. вероятно няма засечки с ничие съзнание. прекалена вибрация. висока или ниска, незнам.

лисицата. спомняш ли си? беше толкова отдавна...

"...  но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обичам шума на вятъра в житата... "

а дали аз се потдавам на опитомяване? и до колко?
някак все си оставам диво животно.
нямам нужда от разходка. познавам само гората.
но пък имам нужда от шума на вятъра в житата.
и от теб.

винагивинагивинаги

същества... със сърца.
със копнежи.
товарят ръцете си всеки ден...
с тревоги, с разстояния, с невъзможности...
няма ли кой да им каже?





"нищо и никога не се случва по план
иначе нямаше да е истина."

"вървим отново без цел и без посока
а все още сме деца... или пък не?"

"спомняш ли си онзи преход през хълмове и поляни
само с ръцете ни хванати, а в другата държим по бутилка
вино
червено
домашно"
"да. търкаляхме се на връщане."

"много ми е топло.
да се изкъпем във фонтана... само за малко."
"после си тръгваме. ще си полегнем на дивана и ще помечтаем."

" ти някога замислял ли си се за ... пътищата. кой ли ме чака зад ъгъла?"
"по-добре да не излизам. и така сме си добре. после ще боли повече."

"колко е часа?"
"ясин без двайсе` "

"страх ме е."
"и мен, също. опасявам се. "

"добре, кажи какво ти пречи?"
"онзи там с шапката виждаш ли го?"
"аха. и?"
"е точно той. пречи ми."

за тандемното сънуване. но не само.

доколко мога да чуя предупредителните сигнали... да се отпусна и да дишам или да напрягам съзнанието си за знаци, за предзнаменования, за всичко, което по-късно ще ми е ясно. смисъл. защо се е случило така и как точно трябваше да бъде...
естествено външно се оставям на течението, а вътрешно се свивам като заек, с малко заешко сърце.
през какво преминавам, ден след ден, за да стигна до сегашното, до днешния момент... светъл е мамка му, изглежда пълен с лъчи...  и една тиха идилия... пък погледите се впиват, сливат...
хората са странни същества. търсят онази, безмерната, която те убожда някъде отляво или в стомаха. обичат да им се свиват червата само от мисъл.
онази мисъл безпаметна и обсебена.
за тандемното сънуване. но не само.

саундтрак

Като издишам дима от цигарата имам еднакво изражение всеки път

като поглеждам в очите ти, сините, търся облаци и вселени

и усещам само теб в цялата стая

другите са фон

мислите и гласовете им са саундтрак на смеха ни

после те обичам цялата, цялата, с всеки атом до последния косъм

на косата, до последната мигла на очите, до последната звънтяща дума

в ушите

Когато отварям очи сутрин искам да ми е тихо

искам да стъпваш в мен предпазливо
като в храм
да се спираш тихо до свещниците
и да присядаш нежно на пейките по ъглите
после да разтваряш с дъха си и последния спомен
от сънищата, бавно да ме извикваш в тази реалност
докато правиш кафето и ме поглеждаш крадешком иззад хладилника

През деня ти си моят саундтрак, обаче

звучиш в ушите ми при всеки удобен момент

и пиша за теб през всяка пауза за кафе и цигара

измислям те в стихове, дълбая лицето ти по белия лист

и те пазя за себе си до вечерта

когато ще ме имаш за себе си

Паля цигара и те гледам с крайчеца на окото си

пееш отново някаква стара филмова музика

докато приготвяш вечерята

затваряш шкафовете с крак

а аз тихо си мисля, че обичам онази извивка на врата ти

която не съм виждал никъде, никога

и у никоя