не

Супер ми е болно, супер ми е тъпо, искам да изровя една дупка в земята и да плача, да викам, да крещя, да блъскам и да се противя срещу всичката тази гадост... заради всички вас, болните, плачещите, крещящите, противящите се на Тази реалност...
...
всички

прости
недорасли
болни
бедни недъгави в душата си и в тялото си
хора
на планетата
...

заради цялата нищета и сивота в зимния декемврийски ден
заради ВСИЧКО
което понякога е смешно, да
но на мен в повечето случаи ми е супер тъжно
и не го издържам
и искам да ида някъде, където това го няма
има ли такова място, кажете ми къде е?
аз не я издържам тази реалност
сериозно
наистина
немогаповече...

... а после ще заровя дупката

Време

искам да притежавам времето си. моето. моетомоетомоето собствено време. искам да правя коледни играчки и картички и сладки. и да се сгуша до теб под пухеният юрган, а навън да валииии... тихо, тихо да вали, а аз да потъвам в меките ти топли ръце. обичам те. това го знаеш.
хубава е зимата, когато чакаш за първи път снега с нетърпение (дъската и тя чака на тавана) и когато има кой да завива отвитите ти рамена. но не и просто "кой", а ти.
имаме си всичко. за коледа. и само се моля да остане.

* * *

Мушвам премръзналите си ръце в джобовете на палтото, при топлите кроасани, които току-що купих от пекарната на ъгъла. Вървя по заснежената улица, вятърът издига нагоре-надолу червеният ми вълнен шал. Сутрин в неделя. Всичко е притихнало, беззвучно вали снегът над тихите покриви.Бяла-белота. Представям си те как се гушиш във възглавницата и се свиваш на топка под одеалото, белите ти, топли бедра и косата с миризма на джинджифил и лимон.

Понякога

понякога ви чувствам близки
макар да сте далеч от мен
макар и никога да не съм ви познавала
макар и само в сънища да съм ви срещала
или отдавна да сте мъртви
или през дебрите на краткото си съществуване
за миг да сме се докоснали
през хилядите светове
безбрежни
на енергии и недомислени усещания

понякога но не и винаги
понякога не съществувате
през тънките прегради на лицата си
през непрозрачните стени на домовете си
където никой не достига
дори и моето въображение

Гъба

Трудно е. Да вярваш и да бъдеш себе си
в тази (не) реалност, тук, сега?
Трудно е да имаш мечти и
да обагряш хоризонта с усмивката си,
да се раздаваш безспир на другите,
да имаш път и посока.
Трудно е,
докато седиш в офиса на изкуствена светлина
и се превръщаш в малка гъба, поникнала някога,
но никога не пораснала достатъчно,
че да я откъснат.
Трудно е,
докато си блъскаш главата над поредната
незначителна глупост
която някой е измислил и смята за значима.
Трудно е, защото всъщност нищо няма значение
освен самият теб и топлите завивки вечер,
но от теб се иска да не бъдеш себе си
или поне не и през деня
да не се показваш на другите,
да се криеш зад нормалната си маска
защото си... странен?
какво подяволите значи тази дума
непонятен съм!
уравнение с повече от едно неизвестно
което няма решение,
но въпреки всичко виси в пространството
с жестоката категоричност едновременно на силата
и на безтегловността

По-лесно ли е да играем ролята на неразбрани
или най-добре да се слеем с тълпата?

Но винаги винаги ме е било страх от Тълпата
и както казваше Сенека, тя е единственото,
от което трябва да се пазиш.

синът на Скулптора

Разказвах ли ви за сина на Скулптора?
Живее в старата къща
Говори с призраци
Веднъж ми каза, че сънувал Марлене Дитрих
и колко хубава била и жива
а преди час разказваше колко срещи е имал
със извънземни цивилизации
още преди двайсет години
Другите го слушат от уважение
и само кимат безразлично
но знаете ли
аз му вярвам
на всяка казана дума
и дори тайничко му завиждам

само тя ви остана сега

Да чуете тишината ли искате?
Аз мислех, че я чувате постоянно.
В главите си.
И докато се вслушвате в нищото
дълбоко в празните си гърди
докато ви се иска да изкрещите
но наистина от празно пространство
не излиза ни звук
ни стон.

оф оф оф

от гнили ябълки и глави на риби - уморена съм
от мнения като задници и задници-мнения, също
най-обичате да си чешате езиците
един на друг и един в друг
а сами не издържате на образа в огледалото
от самовлюбеност и празна суета, погубвам се
защото не мога да спра да се терзая
за хорската глупост,
за нищетата в очите ви, за празните ви скутове
и затова, че аз нямам нищо общо с вас
и никога не съм имала

а светлината навън е някак особена
сякаш наближава потоп
но едва ли някой ще го забележи
защото няма да спрете да критикувате,
дори докато ви се пълни устата с вода