колко е прашасало тук... това отвъдно пространство, в което вече наистина няма кой да те чуе. като в любимата ми приказка за кладенеца, в който викаш тайната си. или дупката в земята, която сам изкопаваш, за да погребеш някое свое чувство. 

е, днес няма нищо за погребване. днес е щастие. в най-пълния му смисъл. ако щастието можеше да се опише на страница от речник, до описанието щеше да има снимка на днешния ден. и никое притеснение, дошло на прага на дома ни днес, не е допуснато. стоят и чакат там грижите, тълпят се на прага и пият чай, студено им е. а у дома е топло, мирише на бъдни вечер, мирише на кафе и канела, на тиква и зелеви сърми, на джойнт. котките спят, всички сме заедно, всичко е добре. господи, как бих могла да не благодаря? 

търкулват се празниците и ето, че вече отброяваме ново календарно случване, предел, етап, година... отлетели са последните пет години. изгубихме ли си времето? има ли изобщо време? какво е всичко това, което изтича между пръстите и ни кара да се чувстваме стари. всичко е илюзия. времето го няма. стареят телата, но не и душите. душите тичат по морски брегове, докато телата се качват на такси, в премръзналия град. в душата е лято. там греят усмивки и смеховете не могат да затихнат. запознават се наново със смъртта. понякога тя ги плаши. но всъщност е стара познайница, няма страшно, нищо не се губи във вселената. пак ще се срещнем и ти ме чакаш на някой облак. клатиш крака и си запалваш цигара. 
никога не ни е скучно. и в най-тихите вечери, и в най празния ъгъл на портмонето има светлинка. дори в най-тъмната локва на улицата, дори в най-студения градус на зимата. и едно сърце, което е далече, но някои от ударите му нощем извикват името ми. събуждам се, защото знам, че мислиш за мен. там, където не сме, ни очакват.
има някои трудности. но не бих ги заменила за други. те са си моите трудности. трудността на бита, трудността на характерите ни, трудността на съществуването в тленността. но какво са те пред порива на душата и онази любов, която все повече подава носле от хралупката си. желанието да се грижиш за друго човешко същество. да му носиш кафе в леглото, да правиш палачинки, да затопляш банята преди да се изкъпе, да му даваш най-пухената хавлия, да му отделяш най-хубавото парче от баницата, да го завиваш нощем, когато сънува, да си тук, за него, без значение от часа и мястото. да си мълчите. да се гледате зад влюбени, глуповати усмивки. 
всичко е толкова лесно. като въртележка с кончета. нагоре-надолу, усмихни ми се, забрави за другото, забрави цял един свят, потъни в очите ми, удави се в дълбокото синьо, завий се със зеленото. малките черни точици, които са пустинни бури, но още са много далеч. остави ги да се завихрят, да ни отнесат. и нека страхът да умре. нека да забрави, че се е раждал, нека замръзне в някоя шахта, нека изтече през улуците на старите къщи. нека се свие до размера на бълха и подскочи в друго измерение. да остави душите ни да почиват. да отварят очи, както в деня си на раждане и да проплачат като малки бебенца. но не от страх, а от радост. животът се случва, когато не се страхуваш. 
не се страхувам да хвана ръката ти. да ти обещая, че ще съм цяла, заради теб. аз вече няма да съм заек, гонен от лисица. аз няма да крия щраусово глава в пясъка. няма да се страхувам от вълните, а цяла ще се потопя в окото на бурята. ще я завихря, както си знам и ще я опитомя. ще я накарам да седне пред огнището. там има едно гърне с боб, което къкри. и питка, заровена в пепелта и въглените. тогава ще влезеш и ти, носещ още дърва, ще се поизтупаш от снега, котката ще измрънка в съня си, бурята ще се свие на кълбо и ще излети през комина. ти ще се сгушиш до мен, а аз ще стана да ти налея чаша чай.

тъмнината в светлата ти душичка, стопяваш ли я по малко, когато мислиш за времето прекарано на слънце? с мен и топлите ми ходила. с мен и студените ми ръце. с теб и въглените скачащи от огнището. и онази мечта за дъсчен под и бели чаршафи. яйца по арменски в пет сутринта. преспи, които се трупат пред портата и вече няма изход навън. светът е за двама, нали. и дори музика няма. само думи и хрипове. тишина смесена със скърцането на листата от книгата. гласът ти е мелодия, композирана за слуха ми. мълчанието ми е рядка скъпоценност, която успяваше да изкопаеш от недрата на най-тъмните ми места.

обичам те майко на моята любов

заради онази къдрица
която се вплиташе в ума ми и в ръката ми
дива лоза, поникнала в съседен двор
тихо промъкнала се до прозореца
и оставила сойките да свият гнездо в нея

от теб излязла и развяла се в душата ми

като флаг победен над вражеска редица
като дъно на бутилка, пресушена с приятели
в тъмна лятна нощ
в която само
огънят се огъва над колената
и усмивките блестят
и планината ни шепне
загръща
със зелени и сини шалове
птиците протягат гърла
полевките тихо се мушат в поляните
a кучетата спят край стопаните

и е толкова тихо
като в майчината ти утроба
където някога е спял той
и е сънувал детството
и е усещал ръката ти през тънката преграда
която ви е свързвала и деляла

и е толкова звънко
като онзи негов първи плач
който е извикал сълзите ти
като гласът му
който оглася хладните коридори следобед
когато всичко е потънало у себе си

и онази болчица
която се настани
след като притвори очи
за последно
като в онази бездна от приказките
в която потъват наказаните
завинаги падат
надолу
и все надолу

бездънна
като очите му
сини кладенци
в които рядко плувах
но често си представях как потъвам в тях

като усмивката му
безпричинно наредени перлички
извадени от ръцете на малка японка
гмуркала се за прехраната си

като ръцете му
дейни и смели оръдия
гърмящи в прегръдки и жестове
изказващи това, което устата не може

обичам те майко на моята любов

заради всичката обич и мъка
която не се побира в човешкo сърцe
но твоето побра

у дома

събуждам се, отварям очи, ето ме - аз съм. образ в огледало. не потъвай, държа се сама за гушата, да не припадна. няма, няма, няма. тук съм, аз съм, цяла съм, спокойно. търся музика да си изпълня веничките. мамо, всичко е наред. прибрах се у дома.

мрачини над слънчеви поляни
а така да искам нещо да ме озари
може да не е така гръмовно,
просто лекичко огряване
да изчисти всичко, дето все не съм успяла
да покаже пътища
но усмихвам се -
ще трябва аз отново да подреждам
и в тишината да се вглеждам
както винаги

искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.

детство

ключалка
и празен път
тихо е у мен
не чувам нищо
прозорците ме отразяват
и няма никого
котлоните ми се изпречват
вратата на хладилника
и блъскам се в тези стаи
като призрак
дали сега, сега е
дали пък няма друго
и вчера беше ли реално
а утре
за него нищичко не зная
във вторник бяхме на театър
с мама и с татко
а после в баба на вечеря
сега кой ден сме
и утре скоро ли е
нещо в гърдите ме натиска
ключалката
е мъничка
и тишината също

пътувам. навътре в себе си, за да те срещна. там си. тук. седиш в едно закътано кътче и ми се усмихваш. ароматът ти препуска през главата ми и меките ти мечешки ръце. и всичко, което старата познайница ни взе, когато взе теб. тя, смъртта, си избира хубави лица, понякога. има вкус. любува ли се на очите ти тази старица? разсмиваш ли я сутрин преди да тръгне за работа, както разсмиваше мен? прегръщаш ли я, както се прегръщахме? замълчаваш ли, когато се усмихва. гледаш ли я тайничко и крадешком? искаш ли да я изпращаш до вкъщи? говорите ли си незначителни неща, следобед докато пиете кафето на слънчева пейка. за зодии и за имена на баби, за предчувствия и спомени от детството? пишете ли си кратки стихчета за добро утро... 

липсваш ми. това и тя не може да ми вземе.

първо четене на тайни

и ето. тъмнина е и те започват. моите думи в техните устни. моите чувства, моите песни, моите мигове на тъмнина и светлина. говорят ги. изминават разстояния от душите през устите им, та към ушите на всички в залата. онези тайни, които не изговаряш с никого. те са тръгнали по своя си път и вече са достояние. срамно е. мъката и най-тъжните ти копнежи сега летят на всеослушание. онази черна и тъпа сяна, която се настаняваше на корема ти. онези светли, никому ненужни стихове, коите се стелеха над чаршафите ти. онази недоизказаност на загубата, на мъката, която покри с потното си тяло целия свят, когато той си отиде. онези мигове на взаимност, спомен, който пазиш на дъното на душичката, с времето закътани, потънали под пясъците на мислите. сега изровени от актьорите, хвърлени в очите на непознатите в залата. запращяли под натиска на гърлата им, преглътнати от техните собствени кошмари и стиснати самотии. 

тихо е, аз не дишам. слушам и гледам с отворени очи. задържам сълзите в носоглътката. и плахо се извъртам, едва-едва чуто, тихо, загубила усещане за всичко... се оглеждам в светещите лица на хората. очите им ме отразяват. те отразяват думите ми. очите им блестят и не примигват. застинали са. 

като зайци. 

бащици

бащи, сега ви моля - дръжте се.

не му е времето. 

не оставяйте сами децата. 

някои сега си тръгвате, 

други след години. 

мнозина вече сте напуснали. 

животът, къщата, съпругата.

но дръжте се. 

животът е сламка в плетена шапка. 

лесно се увива, лесно се къса.

бащи, не бързайте да си отивате. 

сега, когато... просто нужно е. 

да има рамо бащинско. 

за децата и жените ви. 

бащи, не ни напускайте. 

нали сами от своите бащи си знаете. 

това не се преглътва лесно.

онази дупка, дето зее, 

не се запълва с ничия усмивка.

бащи, недейте, още. рано е. 

в неделя сме на погребение.

кристали на масата и тихи медни звуци от гласа ти. всичко свети и е ново. ние сме сами. сами на света, сред една картина, която ни гледа от прозореца. пейзаж, по-уморен и застинал от самите нас. но ние не я гледаме. ние гледаме един у друг и това се е случвало и преди, вероятно. но всъщност сега не се случва. то е мъртво. тихо, смъртно и човешко. а сърцето изисква и лети към онова най-безкрайно горе, отвисоко иска да гледа и иска да е птица. останалото немее. "къде сме ние, къде сме ние..." пита ни боуи. тук сме, тук сме...отвърнах му. докато ни има, нали? докато сме живи и е чудо целия този кипящ живот, който все още се случва напук на всичкото... и няма значение къде сме, кои сме и докога... не. няма. 

значение има само еластичната ти ръка, която си проправя път към моята.

"реалност"

отминали мъки. влечения. затворени стаи сега, наместо открити пространства. виковете пазим за утре. когато ще има време да крещиш. дописвам себе си и вече не ме е страх. в битиви мирише. другото е само спомен. усмивка напомня за друга такава. скътани чувства, заключени на най-долния пласт. не помня какво е било, помня само усещания. всичко е  наред. аз съм наред, ти... обичам те, обичаш ме, има смисъл, другото е глупост, лайно, несизаслужава. но това спокойствие не произвежда нищо, освен комерс. комерсът плаща сметките. празно, глупаво, недоспало, омерзено. сякаш се връщам назад. пари, пари, пари... нямаш време, имаш пари, имаш време - нямаш пари. искам да изляза, да изляза.... да се махна, да изчезна. благодарна съм, имам си всичко, ти си тук, но... винаги нещо, някога, някъде... нищо не помага, няма как, знам какво ще помогне, но няма кога, няма няма, няма.... на моменти мразя всички, не се сещам за друго, измислили сме кривата круша, не можем да я домислим, секретарвстваме, няма смисъл. има смешни хора, смешни идеали, няма думи, всичко е лайно, не мога повече, не искам, няма, няма, няма, няма да си го позволя този път, ще избуша, ще потъна, но няма да стане, няма да седя и да гния в главата си, в душата си, във всичко. мечтах си го, години наред, не се получава, още колко? " сега е хубаво, сега е страхотно." лъжа. илюзия. тотален цикъл, всичко трябва да се промени, из основи, да се изчисти, да изчезне, да го няма, да умре.

да изчезне, да се зарови, тая глупост. обувки, дрехи, джънк фууд, лайна...няма смисъл, нищо не е важно, земята ми си пустее, къщата ми непостроена, децата ми неродени, не искам да съм тук. искам теб и рекичка, да работим - после да почиваме. да сме заедно, да се радваме, да сме тук, щастливи, стъпили на земята, заровили ходилата в пръстта, всичко е прекрасно. от нас си зависи, няма друго. капаните сами си ги ковем.  мишки под земята крият се, трупат се, а ние се търкаляме като малки гевречета.

задушница

помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?

сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?

рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.

днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.

Д.
галя застиналото лице на монитора. вечно млад ще бъдеш ти, сладкопойна чучулиго. вечно ще ми се смееш от спомените и никога няма да остарееш. надзърташ зад пейките, усмихваш ми се от всички места, където сме се погледнали. времето е безразлично, но в мен винаги ще има място за теб. всички може и да те забравят, може и аз да не помня след години как изглеждаше, но... винаги ще помня духа ти, онази сила, с която се движеше из града ни. винаги ще си тук, вътре, на топло, прибран, между устните ми и очите... и някога пак ще те прегърна, в друго тяло, с други ръце, но онова, което ще пазя отвътре, ще помни, ще знае, че това си ти.

разочарованията дебнат като котки пред прага и понякога е тясно.  не им се давай, всичко е илюзия, глупост, не си заслужава, защото небето знае значението на всичко и няма нужда от друго. "издигам се в очите на слепите", ми каза мама туша. аз пък падам в очите на тези, които дори нямат очи. времето никога не е загубено. просто е разпръснато, несъсредоточено. 

нечестности дебнат като сенки на тротоара. шелдън каза, че вече знае, че не сме в матрицата, защото храната щяла да е по-добра. храната си е добра, защото живеем на такава географска ширина. но освен за храна и любов, за друго какво си струва... за меката опашка на котката ми, за хубавите очи на мъжа ми, за топлината на къщата ни и за припукването на грамофона вкъщи. никой не може да ми вземе това, което нося у себе си, ако ще да се разпори отзад.

тук съм

загубих се в това последно лято, което не приличаше по нищо на лято и пак не беше зима, нали? сега вълшебно, от много дни насам се връщам при себе си, успявам да се намеря. и леките мигове, заради които съм готова да отварям очи сутрин се срещат понякога трудно, понякога никак. но е достатъчно меката муцуна на принцеса леа, полягва на крака ми с рунтавата си опашка и ето, че пак съм жива. преболяла няколко кратера и две-три великански разочарования от всякакъв тип. все пак нищо не си заслужава освен идеята, че си жив. незнайно защо е толкова трудно, но все е с причина. книгите забравих, а само работа и дори, когато не съм на работа пак съм. но щом срещам приятели, още ме бива, щом още се възторгвам от дребни неща, още мога, щом взимам книга в ръце най-сетне след толкова месеци, а после сънувам в стихове, значи още е там, онова мое набодено с кърфици сърце. 

клас

помниш ли, помниш ли? първите дни като пясъци се разместват в усмивките ни и всичко мирише на приключение. помниш ли, помниш ли... първите думи, разменените звуци, устни летят в споделяния. и часовете заедно под покрива или под звездите. бяхме си ние, осмината, бяхме си ние от първия миг. колко щастливи сме, ние сме долни негодници, поръбени от щастие, че се срещнахме...

текстовете са буквални, значи скучни. човек не помъдрявал, ставал все по-безразличен. стъпила съм точно на тази права и не искам да бъде финална или съдба. искам да се позная, да се намеря, да се върна при себе си. не искам да е по стария изпитан метод с отлепяне на кожата, с ампутиране на сърцето с нож, без упойка. искам да е мълчаливо, без фойерверки, без проклятия, думи изкрещяни в ушите, сълзи, колкото да напълнят олимпийски басейн. тишина, господи, нуждая я. но не от онази нямата, а от тази, дето всичко е премерено до точност и няма какво да кажеш, няма нужда. излишък е да говориш, когато думите са телепатия. висшата любов е присъща на висши същества. а ние сме просто уморени хора, заседнали някъде преди четвъртото измерение. понякога плачем за вкъщи, защото дори не знаем кой е пътят до там и къде е. за себе си знам, че не е на земята. 

като си тръгне музата и набира в душата ми нещо гадно, което се пълни с мъка и гной. не го лекува нито спирт, нито хероин, нито нищо. и си мисля със страх, че душата ми е закърняла и писането никога няма да се върне. когато се върне, не ми се вярва. всеки път е все по-истинско и боли със силата на разбито сърце. най-ужасното е, че не ме спохожда за нищо. за музика, за приятели, за съзерцания, за... нищо. празна черупка ставам, а с годините тези отсъствия са все по-дълги. като да не се прибираш в самия теб. все едно живееш в чуждо тяло и липсваш миризмата си.  страхотия. не знам кое боли повече - когато дишам болката си и не мога да спра да пиша или когато нямам какво да напиша, нищо не излиза, а крайните срокове ме натискат в гъза - защото никой не го интересува, че нямаш муза - писането за пари е адски огън, на който се пържиш като яйце пльоснато направо върху котлона. слава богу с времето става занаят и просто успявам - независимо от музата, да пиша. но другите ми текстове изчезват като праисторически птици и дори не мога да си спомня имало ли ги е... аз ли съм ги писала тези неща, които освен всичко ми се струват от бездарни по-бездарни и незначителни като нищо на света. господи, спаси ме от мен самата.

нали?

само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да  си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?
помниш ли  веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?

четвъртък сутрин

вчера се случи нещо страшно през нощта. но се оказа малкия дявол. на обаждането ни се отзова доктор кожухаров, лекар в спешна помощ. а всъщност дойде една малка човешка коала с дъх на евтини цигари и глуповат хумор. добър, нещастен човечец, който се опитва да помага на другите, а сам на себе си не може да помогне. усмихна ми се на тръгване. персонаж от филм на фелини. напиши го този доктор кожухаров, каза ми ти. само той ще знае, че това е той, никой друг няма да разбере. ще го напиша, казах си. но кога...

днес ходим по улицата, около вкъщи, зяпаме старите сгради - някои подновени, други рушащи се. и на една прашасала витрина срещаме погледа на нарисувана жена. дърво, издълбано с пирограф и напълнено с много цвят. спираме се, така, както сме тръгнали да закусим. така, както през ноща не сме спали, а последните месеци сме нямали време да се обичаме. спираме се и отвътре се вижда силует на човек. бяла раста, статив. галерията е ателие. ние го гледаме, той ни гледа. гледаме се и между нас е улицата и прашната, блеснала на слънце витрина. помахваме си и той ни подканя с жест да влезем. пресичаме улицата и влизаме в прашното ателие. прах от издълбано дърво. говорим. спокойно е, когато имаш срещу себе си жив човек, а не зомби. знаеш, че можеш да кажеш всичко. няма значение. обещаваме да се видим пак. купуваме си малко дървено коте, което ще занесем на живото коте вкъщи. и пак си вървим по улицата. двамата сме, денят е делничен, софия е прашна и изнервена, хората викат и са глупави, но... какво от това. майната му на целия този истерясал свят. майната й на телевизията, на заплатата, на наема, на паник атаките. чухте ли? МАЙНАТАВИ. имам нужда да дишам, имам нужда да живея и да откривам онова вълшебство, което виждах преди във всеки ъгъл на старата ми софия. сякаш целият свят беше направен само за мен и всички букви ме чакаха да ги нарисувам. сякаш нямаше предел и не се страхувах, че светът ще свърши и ще падна от ръба му. вселената е добра и мила, показва ми пътища. очите ми са залепнали, душата е пришита с хирургически конци, но... няма нищо. всичко ще оправим. щом сме двама, ходим по улицата, живи сме и все още срещаме приятели.