Когато денят се заниже още "от първи петли" няма как да не е като с шейна. Четири сутринта, тъмно като в гроб, вятърът сърдит, таралежи в двора търсят жабки по вадите. Намусени крачки влизат навътре в тъмнината и вървят към близката гара, после ту-туууу, разговор с непозната, непринуденото добро се шмугва в шепата и следват сълзи през стъклото... Господи, как успяваш да събираш и разделяш хората така за минути?
 После О, мой мил роден град, който съдържа всичките ми бивши и повечето бъдещи, доста недорасляци, но и няколкото светли лъча, без които душата ми никога няма да е цяла. Бързам към вкъщи, после наобратно, после пак бързам  и денят ме върти в пипалата си. Усмихват се тези, с които се разминавам, усмихвам се и аз. Мога го. И колкото повече давам, толкова повече се удвоявам. Не може да ме събори нечий недоносен ум.

без точка или запетая

але хоп
плясвам с ръце
и пристигат в душата ми
всякакви същества
от различни видове
родове
аз ги събирам като песъчинки полепнали
олекнали
изтърсвам се или
им се радвам за няколко мига

и пътувам
през вселени човешки
там пръсти вплетени
искат да ме милват
в мене да се впиват
устните си да оставят
на рамото ми
или сълзи в окото ми
забравят

но няма
няма цепка да ги спусна
няма как да не пропусна
да стистна устни
да започна
да се отбранявам
в шепотът им се калявам

и седи на дъното проклето
онова чувство
непревзето
чувството затиснато оттатък

аз и ти

и само Ти

в остатък

изкъпах се в следобедната ми сутрин
а сега косата ми още мирише на теб
тези полепнали вълнения
от разтеглената нощ
от събуждането
в твоето легло
и осъзнаването, че те няма
сякаш съм на пет
и искам силно да извикам майка си

свободата

не искам никой да се цупи
душата ми да смущава
да мисли, че смехът ми може да се купи
или, че съм длъжна времето си да раздавам

искам свободно да ми е около вратлето
със самота ще си платя -
когато трябва
но никой да не мисли, че
е възможно
душата ми да заставя
ръка върху ми да поставя
или пръстен до кутрето

аз съм лекокрило
с мека грива -
на юзди не се потдава
на копитцата тежат сандали -
не подкови,
а усмивката ми се отдава
срещу шепа пръст
или пък сълзи
срещу смигване прикрито
или шепот нейде на закрито

неделя като ден и състояние

плужек е долазил до прага ми и е умрял там. празна къща за първи ден тази седмица. спокойна и тиха нощ, сутринта нахранвам всички гладни гърла, правя си кафе и излизам. ветровете са се съюзили и искат да ме вдигнат, заедно с караваната. на плаж горубляне е студено. сама съм и се имам, спокойно и пълно ми е, празнината се стопява, с всеки изминал ден и всичко, което ми тежи, на моменти потъва някъде под усмивката ми. тази тиха ситост на душата, не може да я купи нищо. сам я изработваш, от естествени материали.  

иначе от разстояние усещам, че скоро ще паднеш в ръцете й. и тя ще падне в твоите. дано е добре и за двама ви. аз съм паз. и отново опитвам да видя лицето, в огледалните сънища. допушвам един фас и мисля за близостите, които са далеч, но всъщност вградени в кокалчетата на ръцете ти, дори, когато не ме прегръщаш.

i wanna be yours

Заради това ли се смееш на шегите ми,
хващаш ме за рамото
и се държиш близо до тялото?
Взимаш ми цигарата и опъваш,
дърпаш,
сякаш ме целуваш,
искаш в пазвата ми да се скриеш
и очите ми върху си
да държиш.
Като котка на перваза си,
обикаляш,
а шията ми е бяла, както винаги,
и свободата там се е стаила.

в средата на август

и ето как думите мълчат, квичат, скучаят, а после се изсипват пепеляви над главата ми. а аз подскачам като дете в дъжд и се опитвам да ги хвана. посядам в сянката зад сърцето ми и разпервам пръсти на краката. три дни щастие, в които се побират цели седмици, а после гръм и тишина, полегнала на раменете ми. срещи по гарите, разменени усмивки с непознати, всички са красиви и ме канят на диня. изникват от ъглите и се напъват да измислят нещо, с което да спрат вниманието за минута или две. аз съм усмихната винаги и мила, но с онази малка чупка в ъглите на устните, която издава бойно поле в сърцето ми. много паднаха сами, скочиха през пропастта или се изгубиха, но и много ги свалиха мечовете в очите ми. 

спя в горния ляв ъгъл на навеса, зелен брезент и гласове край огъня. риба и русенска ракия, децата отдавна сънуват. всичко е на ръка разстояние и дори онзи, който винаги се населва в сънищата ми, но не мога да зърна лицето му. върти се някъде наблизо и усещам почти допир, но неосезаем, невидим, запрашен от всичко, което лежи в миналото. няма страх у мен, нищо не ме мъчи или държи за гушата, за пръв път от векове насам. дишам с пълни гърди, очите ми гледат хоризонта, светът е истински и измислен едновременно. измислен от някой сънуващ великан и истински като топлата земя, в която заравям ходилата си.

и какво от туй, че има толкова спекли - недопекли, бишкотени, без крем, глетави, млекави, някакви-никакви. и какво? че нали аз имам очи, да видя и уши да чуя и не е само това. отварям прозорците и се надигат сълзи, само, заради нечия строфа, гениална. гениален си и теб някога ще те срещна, ако вече не съм те срещнала, анонимнико. защото, докато се калява стоманата или се разпада нечий свят, все по-голямо място се отваря в сърцето ми. за думи, за течения, за разбиращи, за мълчащи, за търсещи, за имащи, за нямащи, за разписания без график, за гари и слънца с рошави пипала.  ебем ти и търсенията. не търся нищо, нещото само ме намира, магията дебне зад ъгъла и светът ми е в движение, променя се, но остава винаги магия. забъркана от стара вещица, с кози крака и нечии пръсти, ето преследва ме и аз му се давам, както винаги. пътят се е ширнал, обичам да го казвам и НЯМА КРАЙ И НЯМА КРАЙ НА ШИР И ДЛЪЖ.

Господи, има толкова много нежност на този свят, така, както си го създал... че се чудя дали си заслужава да плачем или трябва да плачем... от нежност.

искам да ме снимаш гола
да преливаш в зениците ми,
да се уталожиш в дъното ми
и да се свиеш там
до края на блендите -
където не прониква свят,
където е неизмерима вълната на
светлочувствителния материал

само за ден толкова силни думи от различни хора. един ми казва, че му е все тая за мен, друг, че иска да държи ръката ми, трети настоява, че съм чудовище, а четвърти, че съм от малкото останали приятели. как да си съставя мнение за себе си? добре, че отдавна се научих да ги спускам по пързалката на недоволството си.  различните ми образи, пречупени през малките им призми, от скоро спряха да вълнуват душата ми. а вечер, когато си легна, не забравям да благодаря за възможността, дадена ни от небето - възможност да изпитваме чувства, докато още не са вкаменели сърцата ни.

... и чувам краткото ти име сред хаоса от много имена.

празнината я запълвам с дим
имам? нямам?  изброявам...
празни си ръце затварям,
а животът ми е сън.

непоръбени влечения
не са за мен
самотата не стопявам
умножавам я
светлината си спестявам
за да бликне утре
в следващ ден

crowling back to me? -
няма да се случи
всичките ще ви затрия,
несполучия,
недоносени течения

елементарните обноски. нежности. have u got the guts, да кажеш добър ден, благодаря и извинявай? стига снима ми салати по морето, мента разлята по потника и засилени контрасти. а в главата - празнина, а в празнината - дупка.