и отново заклещена на ръба
между света и себе си
си свиркам
паля
гася
продължавам
всички преминали през мен
минават кратко през главата ми
спират се
присядат
отминават
а аз
както винаги
съм още цяла

загръщам се с жилетката на майка ти. мисля за пропиляното щастие. някой свири на китара. няма го този, от когото да се разбунтува сърцето ми. чувството ми е повече от самотно. а насреща ми чужди хора, които не разбират гладките трептения на дланите ми.
прокарвам пръсти през косата си, опъвам ходилата си. леко изпукване, десния глезен, минали травми, които ще бъдат винаги с мен. напук на заминаващите хора от живота ми. и сякаш никога нищо не е имало толкова никакво значение, колкото образът, който седи между веждите ми.

облаче

мое навъсено облаче, съдържащо у себе си гръмотевици и усмивки в равни части.
моя сключена вежда с бръчка по средата.
моя нестихваща стихия, която искам да удуша.
ти си...
сърце, шепа, планина.
мълчание, рай, ад.
думи -  нестихващи и неизящни, но твои.
душа - тънка като оризова хартия, скрита под девет юргана като грахово зърно.
не ставаш за ядене.
не можеш да обичаш.
не можеш да ме усетиш.
но можеш да дишаш в ухото ми като пристъп на дълга кашлица.
да ме повдигаш във въздуха с дъха си.
можеш да тичаш с мен под дъжда, докато не се удавя в смеха ти.
можеш да ме държиш за ръка веднъж в месеца.
можеш да ми казваш, че съм никоя.
можеш да виждаш само себе си в отражението на огледалото.
нищо, че аз седя прилепнала за гърба ти.
можеш да ме накараш да плувам като акула около бялото ти тяло.
можеш да пазиш тайните ми.
макар не за дълго.
можеш да ме караш да се усмихвам месеци наред.
а накрая,
да ме принудиш да те забравя.

Мa darling,

Ти,
моя замразена любов -
непопаднала във фурна,
нивга неосъществена,
поизветряла,
позагубила вкусовите си качества,
но запазила горчивото-сладко
на дъното...
онова -
от което не подскача сърцето,
но често го налива със сълзи
и което, както знаем добре
ме накара да те обичам вечно

защото

осъществената любов
е любов умряла.

някъде сред всички чорапи,
дебнения за изневяра
или прости
човешки нехайства -
сред които се загнездват
разочарования,
приютяват се
недоизказаности...
и така
ден след ден... се трупат,
докато не дойде краят
сгромолясващ и величествен
той носи изгрев у себе си
и прозорец.
 

онлайн изповед до пет сутринта, с човек близък ми на сърцето. душа, която не съм докосвала на живо повече от десет години. говорим, говорим.. запълваме липсите, дупките на отлетелите години. разказваме отделените си биографиите и съпреживяваме всички онези разочарования, които грижливо крием под възглавниците си.  

после дълго не мога да заспя. чувствам се добре, чувствам се щастлива, изпълнена, следваща мечтите си. не помня някога да съм била по-добре в кожата си от сега. но докато се въртя и мисля за онази хронология на събитията, която ме доведе до тази точка, кротко осъзнавам, че никога няма да обичам отново по онзи начин. може би ще се влюбя още милиард пъти по всякакви различни начини, но никога няма да обичам, така, както обичам теб. няма да свия ушите си по подобен начин. няма да съм кротка, тиха, чакаща, неискаща, необещаваща, вярна, разнородна, ничия, твоя. сърцето ми няма да замлъква от ужас, че ще те изгубя. сигурно ще се вслушвам в дишането на друг, ще се събуждам от хъркането му, но вероятно никога няма да ми става приятно, така, както, когато те чувах да говориш насън.  и всичко, което се е изпълнило между нас, световете и телата и това, че не оставихме празно пространство, начинът по който това е завинаги, вкостенено, застинало, непоколебимо, неразрушимо, повече от всичко, по-голямо от света, по-голямо от самите нас, придобило собствени очертания и форма. всичко това ме кара да съм благодарна със силата на цялото си същество. да благодаря, че ми се случи, че го имах, въпреки, че знаех колко ще е кратко, и най-вече, че нито ти, нито аз, успяхме да го разрушим.

адио

и колко пъти се отдава случай
неслучаен минувач
случайно вплел се в теб и твоя свят

колко са тези, които успяват.

да намерят щастие сред хилядите, милиони кални секунди  и милиметри слюнка, която случайно кацва на бузата ти, докато упътваш някой непознат за улица или адрес. а после... колко са успелите да надминат себе си и разкраченото его?

да се спрат, да запечатат онази любов, за която всички сме чували, а тя е така нереална, когато срещу теб седи само онова, което винаги те дразни. дразни те... "всички хора ти се месят и не можеш да ги траеш, защото ти сам не знаеш от какво се нуждаеш"...

вътре, дълбоко, заровено, предишно, прераждане, конвулсия, система от звезди и космичен прах, който лапаш по време на обяд, вперил поглед в небитието и допушвайки  цигара. това ли е?  а всичко, което ни вълнува до степен умиление и го търсим, но то не идва или идва, за малко проблясва като заря от далеч, после мрак и прах и скука и нищо. леглото е кадифено меко, само защото моята кожа е там и защото аз искам да се свивам сама в него. мое собствено желание, себичната любов към кожата ми, това ли е истината, за която говори и Той. Онзи, който страдаше, а те му се смееха с присъщия за глупаците смях и не разбираха, че един ден Той ще им диктува всичко. онова, от което са треперели, когато са били петгодишни. 

и в заключение, да, това е. Любовта, без която не можем и която дори всяка едноклетъчна перхидролена главица мисли и лелее. няма я, не защото не съществува, а защото ние не можем да я повикаме. и не и не и не. докато не вземеш юздите, а ако така си се родил, още по-добре. придатъците не съществуват, онова двойното, което те допълва не съществува. съществуваш само ти и твоята вселена и справянето всеки ден, умишленото живеене на живота по най-добрия начин, това е целта, а след това се появява онази неземната или никога не се появява. до следващия път,  адио мио.