отстояния

колкото срещи - толкова стиха
кратки години, кратки месеци
лицата непроменени,
а мислите вместени

все тихо те исках, така ненатрапчиво. все бяха твои ръцете ми, щом излезеш зад ъгъла. все допирах устни в бузата ти, да ме погъделичка брадата, да усетя мириса на вечност, на гора, на сол и пясък... не навлизах в света ти, на ръка разстояние. а знаеш, че нищо не може да ме вбеси повече от разстоянията. понасям ги и сега. разбрала, че разстояния сам създаваш и сам рушиш. написах ти книга, покрай развятите случайности и покрай вярата, че ти си моята душа-половина. изтече. всичкото. там някъде. между искането да чувам дишането ти нощем и стремежа да оставя свободата ти - свободна.

нужда

аз нямам нужда. нямам нужди. нямам нужда от вас. стиховете ми и без вас текат. ако не сте вие, някой друг все ще намеря, да ме наранява, да обещава, да лъже, да не жали, да бяга, да изопачава, думите, думите, думите и смислите на думите. любов, вяра, приятели. приятели! аз нямам нужда. аз... съм просто брънка. от одеалото. изскубнала се, подивяла. издънка. черпи сили от слънцето и тегли нагоре към върховете, където има сняг и сърцето трепти. аз нямам нужда, не. аз имам нужда само от черешите. да, цъфнаха.  и всичко е гладко. равно. пясъчно. вятърът е далеч и не повдига роклята ми. аз нямам нужда, нямам. аз съм тук, в тишина. и гледам звездата.

красотата остава в затишие. красотата е преходна. душата владее хаоса. душата мистерства и нахълтва в най-тъмните кътчета.  а ти... си просто човек.

свещи и далечини. висини. погледнати от горе сме. прашинки. струни докоснати. ръце на мъж. мирис на лято. мирис на далечни близости. аз ще те напиша, ти ме изсвири. дъждът идва, тихо чука по клавишите ти. ето го вятъра, с него пушите по цигара. усмиряваш си мозъка, затваряш петолинията. открехваш портите, а после ги залостваш. сърцето е мускул, а така умее да трепти. рози израстват през ушите, пръст, земя, локва и трева. капе музата, леко се стича по гърба ми, намира отвес и се прокрадва, ето я, ти я доведе, сяда до мен и държи ръката ми. после си тръгва. тишина.

тези дни чета антология на българската поезия, а музата ми се сплесква като недопечен картоф. пенчо и петко са гиганти, не са "дядовците" на славейков. любен каравелов си е просто улица, сега в моята тиха празнична, предвеликденска софия. 

ще изляза по хладно, привечер, ще гледам витоша, зелена и морава, ще се смея със сродните си души, докато ти спиш. 

дишам те, ярко, дишам с твоите дробове, пускам ръцете ти и далечното между нас се завръща. но вече е само въпрос на физика. бермудския триъгълник на лявата ми буза ме завихря.