зеленооки момичета, дракони и слънца с рошави пипала се разхождат из ума ми и чакат да ги нарисувам. днешното Вчера е набъбнало в клепачите ми и ги изпълва с Умора. тялото търси мека Упора. дланите търсят длани, ходилата студени чаршафи. нощта отлита сякаш не я имало. сутрините миришат на мен. замръзналите улици разговарят. за времето, за хората, за планината... нашепват ми, че всяка от тях може да ме отведе у дома. намерих стих в телефона си. написан от mark , изпратен на някого, твърде отдавна, за да е било истина.

Денят е груб хирург

с ръждясал скалпел,

който ни изрязва

един от друг

за да ни спаси

от сиамското близначество

на нощните ни мечти.

* * *

нощни диалози

* * *

- имам си две неканени гостенки на прозореца
- искат да влязат
- нощни пеперуди
- гледат ме през стъклото

- мм пусни ги в корема си

* * *

- сънувах, тази нощ, че ти се обаждам
- и ми казва, че "номерът не съществува"
- какво ли значи?

 - ами можеш да пробваш for real да видиш дали дава свободно

- еми страх ме е, че верно ще ми каже, че не съществува .)))

* * *

"...и напразно се вслушвам, няма звук, няма зов, 
като в старите филми, като в първа любов..."

тишината на спомена, казват, разяждала
тишината на дъното ми
безпощадните кадри
между имането и нямането
но ще цъфнат черешите
и тази година
и пак ще сме заедно

за първи път не искам тази пролет
стискам зимата за ръцете ледени
не се обади,  не отговори, мълча до последно
а времето отлетя неусетно
после се занизаха дните кални
а тук там тревичка се провира
през пръстта
гледам дъжда през прозореца
и не искам да мисля за него
не избирам лесните пътища
и не искам тихото съпротивление
на полегатия склон
но ти го искаш
а трябва да ти опростя нещата
да съкратя ненужното
а после ще се спуснем
по който и да е склон
но предлагам да изкачим и някой връх
за разнообразие

усещам силата си на моменти
свила се като кълбо прежда в корема ми
разпръсквам я
оглеждам се за поражения
искаш или не, винаги съм в средата на бурята
сред хората
център и понятие
смисъл и притегателност
всеки иска да ме пипне
всеки иска да ми се усмихне
да прокара пръсти през косите ми
а мен ме вълнува единствено
чувството, което ме обзема
когато съм сред тълпата
уж сама, но ти си там
и съм никоя
и съм някоя
и потъвам бавно в музика
без да помня, без да ме е страх
не изпитвам нищо
само топлина и смях

и така между делничните ни боричкания, между работата, закуската и вечерята, прането, чаршафите, парите, колата не иска да запали, млякото е свършило, някой се чувства обиден... между всичката тази плява си е отишъл един герой. фалшив или не, герой на нашето време. с неговия глас съм отгледана, с неговия опасен чар и някъде между сините му очи и тихата му усмивка, някъде там е излетял огромния му дух и е станал част от вселената. поредният. а дали е късно за друго? и стъпките му ще стоят завинаги по пясъците на сърцата ни, белязани.

нощите са дълги, дните жадни. сняг се сипе на парцали, аз съм мека ръкавица. нагаждам се по очертанията и погребвам спомена за другия. зимата е мила, топла и невероятна. вкъщи е упора, вкъщи сме, двамата. другите ги няма. сняг се сипе, тихо се усмихваш в съня си. сняг се сипе, аз съм спокойна, ако ще да ни засипе.