у дома

събуждам се, отварям очи, ето ме - аз съм. образ в огледало. не потъвай, държа се сама за гушата, да не припадна. няма, няма, няма. тук съм, аз съм, цяла съм, спокойно. търся музика да си изпълня веничките. мамо, всичко е наред. прибрах се у дома.

мрачини над слънчеви поляни
а така да искам нещо да ме озари
може да не е така гръмовно,
просто лекичко огряване
да изчисти всичко, дето все не съм успяла
да покаже пътища
но усмихвам се -
ще трябва аз отново да подреждам
и в тишината да се вглеждам
както винаги

искам да съм нежна, тихичко да стъпвам. (в теб) да не се препъвам, кокалчета в ръбовете да не удрям, с ах и ох и... леко да се нося. по небето. да съм над нещата. над самото нещо. да съм тиха и дълбока, да простра сърцето, да не ми излизат бръчки от усмивки. да умея огън да запаля, но и да гася пожари. да съм кротка като кравичка в полята, да пресичам само на зелено... да не си разливам чая, да не си лекьосвам дрехите, да не съм така порочна, зла и глезена. да съм весела.

детство

ключалка
и празен път
тихо е у мен
не чувам нищо
прозорците ме отразяват
и няма никого
котлоните ми се изпречват
вратата на хладилника
и блъскам се в тези стаи
като призрак
дали сега, сега е
дали пък няма друго
и вчера беше ли реално
а утре
за него нищичко не зная
във вторник бяхме на театър
с мама и с татко
а после в баба на вечеря
сега кой ден сме
и утре скоро ли е
нещо в гърдите ме натиска
ключалката
е мъничка
и тишината също

пътувам. навътре в себе си, за да те срещна. там си. тук. седиш в едно закътано кътче и ми се усмихваш. ароматът ти препуска през главата ми и меките ти мечешки ръце. и всичко, което старата познайница ни взе, когато взе теб. тя, смъртта, си избира хубави лица, понякога. има вкус. любува ли се на очите ти тази старица? разсмиваш ли я сутрин преди да тръгне за работа, както разсмиваше мен? прегръщаш ли я, както се прегръщахме? замълчаваш ли, когато се усмихва. гледаш ли я тайничко и крадешком? искаш ли да я изпращаш до вкъщи? говорите ли си незначителни неща, следобед докато пиете кафето на слънчева пейка. за зодии и за имена на баби, за предчувствия и спомени от детството? пишете ли си кратки стихчета за добро утро... 

липсваш ми. това и тя не може да ми вземе.

първо четене на тайни

и ето. тъмнина е и те започват. моите думи в техните устни. моите чувства, моите песни, моите мигове на тъмнина и светлина. говорят ги. изминават разстояния от душите през устите им, та към ушите на всички в залата. онези тайни, които не изговаряш с никого. те са тръгнали по своя си път и вече са достояние. срамно е. мъката и най-тъжните ти копнежи сега летят на всеослушание. онази черна и тъпа сяна, която се настаняваше на корема ти. онези светли, никому ненужни стихове, коите се стелеха над чаршафите ти. онази недоизказаност на загубата, на мъката, която покри с потното си тяло целия свят, когато той си отиде. онези мигове на взаимност, спомен, който пазиш на дъното на душичката, с времето закътани, потънали под пясъците на мислите. сега изровени от актьорите, хвърлени в очите на непознатите в залата. запращяли под натиска на гърлата им, преглътнати от техните собствени кошмари и стиснати самотии. 

тихо е, аз не дишам. слушам и гледам с отворени очи. задържам сълзите в носоглътката. и плахо се извъртам, едва-едва чуто, тихо, загубила усещане за всичко... се оглеждам в светещите лица на хората. очите им ме отразяват. те отразяват думите ми. очите им блестят и не примигват. застинали са. 

като зайци. 

бащици

бащи, сега ви моля - дръжте се.

не му е времето. 

не оставяйте сами децата. 

някои сега си тръгвате, 

други след години. 

мнозина вече сте напуснали. 

животът, къщата, съпругата.

но дръжте се. 

животът е сламка в плетена шапка. 

лесно се увива, лесно се къса.

бащи, не бързайте да си отивате. 

сега, когато... просто нужно е. 

да има рамо бащинско. 

за децата и жените ви. 

бащи, не ни напускайте. 

нали сами от своите бащи си знаете. 

това не се преглътва лесно.

онази дупка, дето зее, 

не се запълва с ничия усмивка.

бащи, недейте, още. рано е. 

в неделя сме на погребение.