задушница

помня как спях до топлото ти тяло и сънувах вълни. споделях ти сънищата си на закуска, а ти ми каза, че това е знак за промяна. промяната дебнела зад ъгъла и изпълни кокалите ми до последно, замая ме и забравих къде са очите ми. понякога се връщам назад, там при онзи спомен, който е отдавна погубен... или пък не?

сега имам всичко, толкова голямо всичко, че всяка нощ се будя със страх в гърдите. ами, ако си тръгне, ами, ако е лъжа?

рядко успявам да се отпусна и да си спомня, спокойствието, когато нямах нищо. но съм забравила вечните ми търсения и сълзи, вечното самотно съществуване на ръба на леглото и на ръба на поредната пропаст, която сама съм си изкопала.

днес си спомням мъртвите. сякаш са тук, а ги няма. независимо от деня се събудих с мисли за топлите ръце на баба ми, за аромата й на бадеми. спомних си селото, живо и пълно, а сега... мисля го само. как ли мъждукат тихо печките в забравените от бога къщички. как ли вечер присядат в кръчмата, отмалялите от самотата и старостта. как ли не говорят за нищо, гледат мухите и телевизора и вече им е уморено дори политиката да коментират. а беше време... а дали пак ще бъде? времето е неуморно, в това да съсипва нас. неумолимите минути се търкалят, а само на котката й е все тая.

Д.
галя застиналото лице на монитора. вечно млад ще бъдеш ти, сладкопойна чучулиго. вечно ще ми се смееш от спомените и никога няма да остарееш. надзърташ зад пейките, усмихваш ми се от всички места, където сме се погледнали. времето е безразлично, но в мен винаги ще има място за теб. всички може и да те забравят, може и аз да не помня след години как изглеждаше, но... винаги ще помня духа ти, онази сила, с която се движеше из града ни. винаги ще си тук, вътре, на топло, прибран, между устните ми и очите... и някога пак ще те прегърна, в друго тяло, с други ръце, но онова, което ще пазя отвътре, ще помни, ще знае, че това си ти.

разочарованията дебнат като котки пред прага и понякога е тясно.  не им се давай, всичко е илюзия, глупост, не си заслужава, защото небето знае значението на всичко и няма нужда от друго. "издигам се в очите на слепите", ми каза мама туша. аз пък падам в очите на тези, които дори нямат очи. времето никога не е загубено. просто е разпръснато, несъсредоточено. 

нечестности дебнат като сенки на тротоара. шелдън каза, че вече знае, че не сме в матрицата, защото храната щяла да е по-добра. храната си е добра, защото живеем на такава географска ширина. но освен за храна и любов, за друго какво си струва... за меката опашка на котката ми, за хубавите очи на мъжа ми, за топлината на къщата ни и за припукването на грамофона вкъщи. никой не може да ми вземе това, което нося у себе си, ако ще да се разпори отзад.

тук съм

загубих се в това последно лято, което не приличаше по нищо на лято и пак не беше зима, нали? сега вълшебно, от много дни насам се връщам при себе си, успявам да се намеря. и леките мигове, заради които съм готова да отварям очи сутрин се срещат понякога трудно, понякога никак. но е достатъчно меката муцуна на принцеса леа, полягва на крака ми с рунтавата си опашка и ето, че пак съм жива. преболяла няколко кратера и две-три великански разочарования от всякакъв тип. все пак нищо не си заслужава освен идеята, че си жив. незнайно защо е толкова трудно, но все е с причина. книгите забравих, а само работа и дори, когато не съм на работа пак съм. но щом срещам приятели, още ме бива, щом още се възторгвам от дребни неща, още мога, щом взимам книга в ръце най-сетне след толкова месеци, а после сънувам в стихове, значи още е там, онова мое набодено с кърфици сърце. 

клас

помниш ли, помниш ли? първите дни като пясъци се разместват в усмивките ни и всичко мирише на приключение. помниш ли, помниш ли... първите думи, разменените звуци, устни летят в споделяния. и часовете заедно под покрива или под звездите. бяхме си ние, осмината, бяхме си ние от първия миг. колко щастливи сме, ние сме долни негодници, поръбени от щастие, че се срещнахме...

текстовете са буквални, значи скучни. човек не помъдрявал, ставал все по-безразличен. стъпила съм точно на тази права и не искам да бъде финална или съдба. искам да се позная, да се намеря, да се върна при себе си. не искам да е по стария изпитан метод с отлепяне на кожата, с ампутиране на сърцето с нож, без упойка. искам да е мълчаливо, без фойерверки, без проклятия, думи изкрещяни в ушите, сълзи, колкото да напълнят олимпийски басейн. тишина, господи, нуждая я. но не от онази нямата, а от тази, дето всичко е премерено до точност и няма какво да кажеш, няма нужда. излишък е да говориш, когато думите са телепатия. висшата любов е присъща на висши същества. а ние сме просто уморени хора, заседнали някъде преди четвъртото измерение. понякога плачем за вкъщи, защото дори не знаем кой е пътят до там и къде е. за себе си знам, че не е на земята. 

като си тръгне музата и набира в душата ми нещо гадно, което се пълни с мъка и гной. не го лекува нито спирт, нито хероин, нито нищо. и си мисля със страх, че душата ми е закърняла и писането никога няма да се върне. когато се върне, не ми се вярва. всеки път е все по-истинско и боли със силата на разбито сърце. най-ужасното е, че не ме спохожда за нищо. за музика, за приятели, за съзерцания, за... нищо. празна черупка ставам, а с годините тези отсъствия са все по-дълги. като да не се прибираш в самия теб. все едно живееш в чуждо тяло и липсваш миризмата си.  страхотия. не знам кое боли повече - когато дишам болката си и не мога да спра да пиша или когато нямам какво да напиша, нищо не излиза, а крайните срокове ме натискат в гъза - защото никой не го интересува, че нямаш муза - писането за пари е адски огън, на който се пържиш като яйце пльоснато направо върху котлона. слава богу с времето става занаят и просто успявам - независимо от музата, да пиша. но другите ми текстове изчезват като праисторически птици и дори не мога да си спомня имало ли ги е... аз ли съм ги писала тези неща, които освен всичко ми се струват от бездарни по-бездарни и незначителни като нищо на света. господи, спаси ме от мен самата.

нали?

само спомени и нищо дето да си струва да го помниш. никой по-точно. дъжд вали, а аз съм сама и няма с кой да изляза дори на вечеря. докато любовта готви вечери за други, които очевидно са си намерили с кого да вечерят. пълно е с хора, но никой не ми е на сърцето. всички са ми еднакви. маловажни. не ме трогват. мъча се вълшебство да видя. някъде без цензурата на телевизията и прочие. после се прибираме с мотора в дъжда и е приказка, само двамата, вода и смях се стичат по врата ми. но няма я онази припряност от преди, онази неринудена реалност на прясното тяло и непознатия допир. няма и нещо, което да си струва да направиш пак. няма и нещо, което да  си струва да опиташ с някой нов. опирам се на любовта ти. мъча се да съм тази, която искаш. и съм. дори без мъченията. пристига спокойствието, то се крие, някъде под леглото ни, ако изобщо имахме легло. не са ми останали приятели, впрочем. защото се превърнах в амбициозна кучка и работохоличка, каквато впрочем никога не съм била. впрочем. е тъпа и ненужна дума. трия я няколко пъти, а после пак я написвам. мисля си, че нямам никакъв талант. дължа пари. гадна съм. затъпяла съм и търпението ми се е изчерпало. мразя хората, споменах ли го. апатична и кисела съм. потъвам в едно безразличие и някак се харесвам такава. не е добре.мразя се. мразясемраязясе. лъжа. не се мразя. обичам се. и бих се целунала, ако се познавах. но ако бях мъж нямаше да се оженя за себе си. странно. бих се оженила за много други, но не и за себе си. явно не съм достатъчно добра за мен самата. пускам съобщения в една празна кутия без дъно и не мога да обясня на отеснелите мозъци защо. защо имаш нужда от това. защо викаш в морето, защо се спускаш до дъното на кладенеца и искаш да му изкрещиш болката си. той няма да отвърне. няма да се впечатли. но пак го правиш. ако само един камък от каменния кладенец потъмнее, значи ме е приел, някъде там, дълбоко в каменното си тяло. и водата ще отразява лицето ми и тялото ми ще потъва в ледената вода. тя приема гласа ми, тя го запаметява и поглъща и сякаш някога го е имало. какво облекчение. и каква лъжа. нищо не съществува. успокоявам се с тези думи. не се случва, не е истинско, но нищо не е сигурно, нали?
помниш ли  веднъж те срещнах в хамбара. беше тъмно и опушено, както винаги. видях те случайно, с червена карирана риза и развята коса, седеше с познати лица, които не исках да виждам. бях със свои хора. най-близките. отразих се в очите ти, въпреки тъмнината. дали и аз не бях с карирана червена риза. слива ми се... но сърцето ми подскочи, както винаги подскачаше, когато те срещах. никога няма да разбера защо. защото аз сега съм безкрайно загубена, а ти безкрайно мъртъв. смъртта е кучка, която проваля всичко, нали?