на актьора

прашасалите улици отразяват
вътрешното ми бездействие.
сурово е.
когато скуката наляга мислите.
празно е.
без теб на раковска.
дупка, която не се пълни с чужди усмивки.
познат глас заглушава тъгата ми.
само за миг.
после единствено сама съм себе си.
докосвам празното пространство.
и мисля за отлетелите гълъби от покойника.
отилитат като теб, някъде извън маршрута ми.
сърцето крие съкровищата на кратките споделени
мигове.
заплитам себе си в мъката. и вече не личи
къде започвам и къде
завършва плетката.
уморено съзнание...
"вътрешно наложени противоречия
на съществуване"...
балонът с водовъртежните мисли
се пръска в дъното на латексовата си същност.
и пътища назад не намирам.
опората е в земята.
където обелвам колена...
а после идва тишината и отказва да си тръгне.
музиката боли в окончанията си.
имам я и в сънища.
където срещам теб, но не мога дума
да ти изрека...
ти ме отминаваш и слънцето събужда клепките.
до утре.
до утре вечер,
в другия спектакъл!

за онези спящи очи, там далеч от мен, в бялата стая на съзнанието си. не се заключвай вътре, излез на слънце, пролетта идва, а пейките на покойника винаги са заети. 

не беше нужно, толкова да се стараеш... не беше нужно, просто. животът е във вените ти още. а тези, които те обичат се борят насън за теб. the plesure and the pain, нали ми каза... по равно от всичко трябва да си вземем. това е пътят ти, нали. но спящите ти очи, аз чакам да ги видя. и да те прегърна, силно, както ти умееш да прегръщаш. хубаво. 

всички те мислят, а ти се събуждаш за малко, после уморен заспиваш. е, отспа си, нали все ти се спеше. не беше мечтал за толкова сън. и за толкова срещи с мама, старите приятели и всички, които са дошли да те видят. макар и спящ, казаха ми, че си знаел и чувал всяка дума. 

аз... ти пиша. това умея. всеки ден по малко и някак загнезден си в мислите ми. изскачаш в съня ми ненадейно и дори насън учудването ми е огромно. но и радостта. от срещата със сините ти очи и нахилената ти мутра. никога повече не се преструвай на непознат, дори на шега. не мога да си простя последната ни среща. не те погледнах, седях на сантиметри... и дума не си казахме, от лигавщина. а вече толкова дни не мога да те видя, не получавам отговор на съобщенията си и вече сутрин не грее името ти върху дисплея ми с "как си, хубавице". Мечка.
чакам те. а дните са вироглави телета, плъпнали из времето, вселената е сгъстена, мислите ми те достигат само в осезания. и мъчно ми е и тъмно.

понеделник

кафеварка в понеделник. зайчета скачат по перваза. зимата започва да се приготвя за път. ден като този... напомня малко за теб. заради слънцето и течащата кафеварка. 

целуни света от мен. онзи твоичкият. дето гледаш през сивите клепки и зад стъкла огледални. целуни го. свежият полъх сутрин в градинката. мокрите пръски по стъклото на колата ти. миризмата на завивките сутрин. музиката, която тече по всяка жица в дома ти. топлия дъх на малкото ти куче. прашните завеси в театъра...

копчетата на асансьора и онова малко петно на ризата ти... едната обувка малко по-стегната от другата... и нощните улици, по които стъпваш тихо.

и нощта - самотна, безметежна, в която звук се населява само по твое искане... и стените се втечняват в образи на минали устни и клепачи. и сънищата бягат по челото ти, ръцете ти отпуснати... летиш в световете на мечтите си. целуни ги от мен.

естествознание

незавършени стихове, ръцете уморени, а думите се хабят като сапун в градска тоалетна. 

остава малко парченце,  размива се и съсипва по последни отмиващи капки. 

няма горест, но и мъка. няма песен, но и сълзи. няма никой от старите, но няма и нови. до тук съм спряла и не спирам. обградена от мечти и мекота. светът в миг и в душата на човек. светът е спрял да се върти. подпирам се на него. залюляните мигове се стопяват на прага и преди да отворя уста разбирам, че дума няма да падне. приказно е и едновременно тягостно. сърцето знае да свиква на хубаво. 

не помня преди или утре. всичко сега искам. топлата завивка и меките ти крайници, на тях се натъквам и съм у дома. не ме интересува другото. господи, не ме съди, но аз не искам да ги зная. те са мъртви или неродени. призрачни проекции на невъзможното. не ме обичат и никога не са били. не. не искам да крия лице, не искам да съм друга, искам да съм винаги тази, която сега - тук за теб... винаги. а другото... няма къде да приседне, търси дупчица да се намести, но всичко е крайно изгубено, няма да бъде и няма да се върне. безсъзнателен спомен на някогашни течения. достойнствата са за любопитство, но не и за обич.  и истината има много лица и свойството да се изменя - но сега мълчи, защото всички я знаем... знаем, че сега е истинска - тази истина - аз и ти. 

любов в местоимения

той

онази чистата, детската, несъзнавана, нищонеискаща, всеопрощаваща... любов... от детството, от мечите, сбъднала се преди да усетят, че е сън. провряла се през годините и устояла на бурите. той и тя, докато смъртта...  докато свърши света, докато има живот или дъх или вечност. до края на краищата. те. двамата. заедно.

тя

никога не спира поглед на непознатите. трудно се впечатлява и винаги казва не. върви с вирната брадичка и търси. сред очите, сред ръцете. търси повече от въздишка, повече от копнеж, повече от всичко... търси и не намира. докато не дойде денят с главна буква. денят озарен от неговата усмивка. която рядко цъфти на устните и е мрачна. но нищо - "аз те искам и такъв". с демоните и прищевките. с малките ти нощни лудости. разкъсва кожата си и я зашива за гърба му. жертвопринася сърце на тепсия, но нищо не помага. карма. ядем отпадъци, в името на чувството. и се учим да погребваме егото.

аз

спускам се по наклонени пропасти, лея се водовъртежно и не намирам покой. опитвам лайното на вкус, като в стария виц, дето ония двамата спорели "лайно е, не е лайно" и накрая го изяли цялото - "ама тва май си беше лайно"... подправени фашкии, сол и захар не помагат, когато лъсне истината и капне последната сълза. къде си? тясно ми е, грубо ми е... самотата ме настига и не ми дава дъх да издишам. крия се в чуждите пазви и пия на екс остатъка на дъното. един ли двама ли... повторението е майка на полудяването. пореден ден. пореден гъз. пореден счупен манекен съм аз.  обещаваш да поправиш пукнатините. за седмица. успяваш за три дни.

умора

в клепачите 

събират се

малки вадички от недоспиване.

те винаги са там -

чакат случай да закапят.

понякога се спират,

там на миглите

и замъгляват картините,

а лампите 

превръщат се в ручеи,

покълнали под 

луминисцентни 

светлини,

те чакат случай да засветят.

с лъчите си,

бездушно легнали

над  мен.

сърцето желязното, в него живее кукувица.

тя разрушава гнездата на другите,

гнездата в главите им

направени от сламките на

лъжите им