вчера днес и утре

докато полицията протестира и задръства малкия ни град, аз съм зачетена в "архангел михаил", една пиеса на георги марков. вътре в нея един полицай показва полицейската си същност, въпреки, че през цялото време ни подвежда, че и той може да бъде човек. но не, той е бял архангел с черни криле. и остава такъв докрай.

слушам музиката от миналата година и някак задочно ме боли, паметта на клетките, които се скъсяваха от болка и разруха, година назад по същото време. спомням си... текста... и студените ръце, които мръзнеха из софийските улици и търсене, търсене... свят да ти се завие. и заспиване все някъде, с някой свой... с приятелските души, с които се бяхме слепили като дъвка за коса. и щастие, щастие, едно мътно-помътняло щастие, което винаги е на топло и винаги му е студено. все му се спи, а все не си доспива. и влачене на крака по зимните тротоари и търсене на усмивката, на онзи, който нищо никога не обеща... и тази тъпа тъпа тъпа болка в стомаха, свиване в спазъм, безкрайно съкращение на мускулите, сутрин обед вечер... и оглеждане във витрините, без някога да мога да видя истинското си лице... разпад в разпада... груби хора, груби вечери, стремях се като нощна пеперуда към лампа. кастрех крилца, мислех, че погребвам его, а егото ми беше нужно, за да живея. слабост, слабост.... отслабвам и не зная защо, китките ми са станали като на второкласник. от недоспиването е, мисля си и колко съм влюбена... толкова, че дори не помня лице, очи... черти, дрехи. само едни отразяващи очила, в които виждам себе си. колко точно. за кратко ми беше огледало. оглеждах се от глава до пети, самовлюбено тръсках косите си и се усмихвах с вампирски зъби. зъбите са зъби, за да хапят. показват се само за информация.
днес... 6 сутринта, сънено, сънено... го целувам и... няма зъби, няма тленност, няма егоизъм, няма смукане, няма сълзи, няма я онази тъпа тъпа тъпа болка.... само лек спазъм, защото напуска леглото и топлото му тяло отива на работа в тъмната сутрин... и аз отивам боса чак до вратата, за да го целуна за довиждане и за да му кажа пак колко.... и се връщам в топлите завивки, за да си доспя и не мога да повярвам на късмета си.... всичко в живота ми до сега е било временно. никога не се почувствах цяла до някого, никога не се успокоих, не се спрях, не повярвах, че може да е за по-дълго от временно... никога, до някога, до сега, когато той... спи до мен и ето го, той е ... хубав и цял и топъл и мой, изпълнен с мои неща, изпълнен с негови.... и наши. и очите му са пълни с бъдеще, с настояще... където съм аз. където сме ние. а всичко останало е глупост.

ден като ден

дори поетите днес са омерзени и повлияни от новините и от държавата. вечно случващият се хаос, вечното недоволство и поредната студена зима, която наближава. а аз колкото по-високо се изкачвам, толкова по-тъжна се чувствам. от деня, от улицата, от всичко. старея ли или съм преуморена.,. розовото е все по-рядко и по-трудно намирам прекрасното. но всичко отново и пореден ден е само момент. излетял, умрял, сбъднат сън. живейте така все едно сънувате, казва дон хуан. смело, решително. дори в сънищата си понякога забравяме да сме смели.

човече

най-тъжната песен си я пазя за най-тъжните дни. отмервам тъгата с тъгомер. крия се зад пердето в стаята и не мисля да си подам дори пръстчето на крака навън. когато ми е тъжно, плача за всички несбъднати сънища и за всичката болка, де що някога е била. смешно е. но сега не ми е до смях. сълзи събирам, не в капачка от ракия, а в капачка от шампоан, защото днес и топлата вода я няма, точно както усмивката ми. после си казвам, че съм неблагодарница - криворазбрана нещастница, която се тръшка за глупости. но накрая стигам до заключението, че това съм аз - тук и сега. чакам да пуснат парното, студено ми е, хладилникът е полупразен, а аз съм просто човек. малък и по човешки слаб.

сякаш искам, сякаш знам и сякаш искам да съм там...

и денят лети сред хора и прозорци... срещам ги анимационни герои, всеки в своя нарисуван свят
и аз сред тях
типажче
с цигарка в уста
и шал на рамената
пускам въдица пред фонтана на Народния
и се измервам в кривите витрини
на олющените улици
студено е,
допушвам, тръгвам...
днес не кълве,
но и утре е ден

излетяла сребърна частичка

колко много спомени,
а колко малко е сърцето да ги събере всичките.
сега живея с удоволствие, свалям шапка на вселената.
понякога се помещавам на мястото, където отиват изтритите букви
бързам, а съм тръгнала заникъде,
но се целя точно и премерено,
виждам само този, който искам!
вещицата е забравена и е престанала да съществува
няма я и няма да я има...

... и се търкулвам през очите си и през състояния,
които бяха... ти си въздух, ти си смисъл, ти си всичко....
а днес си въздушно прозрачен, не зная как изглеждаш,
отвикнах да гледам лицето ти
и помня само вяли очертания
седиш в периферията на зеницата ми,
никога в анфас, винаги далеч.
цветно петно или част от обувка,
объркана поза, неправилно експониран,
осветен филм,
излетяла сребърна частичка.

...толкова мъртъв, колкото някога бях и аз.

една любов, дошла ненавреме, се опита да ме убие.
една отминала гримаса, изкривяваща ъглите на очите ми,
се опита да се вмести в малкото ми тяло,
докато казваше, че нищо не опитва.
опит. опитност.
на поробванията.
сянка зад завесите, наместо слънце.
светлината е за телата гъвкави.
сянката спи при кошмарите.

всеки път, когато те сънувам е вик за събуждане.
страх от това да не ме сграбчиш отново за гърлото.
няма грешен път, каза ми.
всичко е простимо, казах ти.

после се сетих, че тези думи са крадени.
крадяхме думи и мигове като първите крадци в историята на краденето.

простих ли ти, се питам днес.
не зная...
по-скоро да.
но простих ли на себе си, слабостта?
ако днес бяхме мъртви, по-малко щях да тъжа.
в смъртта има упование,
а в живота винаги нов копнеж.

"Ще се престрелваме с думи, ще си пращаме писма, ще измисляме и украсяваме, ще те разочаровам, ще тропнеш с крак, ще съм безсилен, ще изтлее нещо, което дори не се е разпалило..."

пророчески думи, по-мъртви и от самата смърт. и равносметка, че всичко загубено винаги се намира от някой друг.

 

не си струва

усмивки на лицата, гледат ни през екрана. лятото пълзи към тъмната си дупка в която ще живее до другата година. все по-зрели, големи, силни сме. но в сърцата деца с окапани тениски. аз се спускам по пързалката на въображението, а ти ме държиш да не падна. срещнахме се през зимата. а ето, че зимата пак приближава прага ни. но сезонът е празна величина, едно нищо, натъпкано с нищо, щом ти си тук и ме гледаш с очите си - гора. 

поетите откъсват страници и зее музата - отворена врата. шумно я трясва на сбогуване. "за да ме помниш и да дишаш с мен", казва им. а ние не щадим думи и брътвежи, замеряме се с хартиени лица и се друсаме с писане, като първите хора открили дрога. не си струва да се живее, заради нещо, което не те поробва и не ти изстисква въздуха през дробчетата. не си струва да си тук, ако не гориш като последна клечка кибрит.