ден като ден

дори поетите днес са омерзени и повлияни от новините и от държавата. вечно случващият се хаос, вечното недоволство и поредната студена зима, която наближава. а аз колкото по-високо се изкачвам, толкова по-тъжна се чувствам. от деня, от улицата, от всичко. старея ли или съм преуморена.,. розовото е все по-рядко и по-трудно намирам прекрасното. но всичко отново и пореден ден е само момент. излетял, умрял, сбъднат сън. живейте така все едно сънувате, казва дон хуан. смело, решително. дори в сънищата си понякога забравяме да сме смели.

човече

най-тъжната песен си я пазя за най-тъжните дни. отмервам тъгата с тъгомер. крия се зад пердето в стаята и не мисля да си подам дори пръстчето на крака навън. когато ми е тъжно, плача за всички несбъднати сънища и за всичката болка, де що някога е била. смешно е. но сега не ми е до смях. сълзи събирам, не в капачка от ракия, а в капачка от шампоан, защото днес и топлата вода я няма, точно както усмивката ми. после си казвам, че съм неблагодарница - криворазбрана нещастница, която се тръшка за глупости. но накрая стигам до заключението, че това съм аз - тук и сега. чакам да пуснат парното, студено ми е, хладилникът е полупразен, а аз съм просто човек. малък и по човешки слаб.

сякаш искам, сякаш знам и сякаш искам да съм там...

и денят лети сред хора и прозорци... срещам ги анимационни герои, всеки в своя нарисуван свят
и аз сред тях
типажче
с цигарка в уста
и шал на рамената
пускам въдица пред фонтана на Народния
и се измервам в кривите витрини
на олющените улици
студено е,
допушвам, тръгвам...
днес не кълве,
но и утре е ден

излетяла сребърна частичка

колко много спомени,
а колко малко е сърцето да ги събере всичките.
сега живея с удоволствие, свалям шапка на вселената.
понякога се помещавам на мястото, където отиват изтритите букви
бързам, а съм тръгнала заникъде,
но се целя точно и премерено,
виждам само този, който искам!
вещицата е забравена и е престанала да съществува
няма я и няма да я има...

... и се търкулвам през очите си и през състояния,
които бяха... ти си въздух, ти си смисъл, ти си всичко....
а днес си въздушно прозрачен, не зная как изглеждаш,
отвикнах да гледам лицето ти
и помня само вяли очертания
седиш в периферията на зеницата ми,
никога в анфас, винаги далеч.
цветно петно или част от обувка,
объркана поза, неправилно експониран,
осветен филм,
излетяла сребърна частичка.

...толкова мъртъв, колкото някога бях и аз.

една любов, дошла ненавреме, се опита да ме убие.
една отминала гримаса, изкривяваща ъглите на очите ми,
се опита да се вмести в малкото ми тяло,
докато казваше, че нищо не опитва.
опит. опитност.
на поробванията.
сянка зад завесите, наместо слънце.
светлината е за телата гъвкави.
сянката спи при кошмарите.

всеки път, когато те сънувам е вик за събуждане.
страх от това да не ме сграбчиш отново за гърлото.
няма грешен път, каза ми.
всичко е простимо, казах ти.

после се сетих, че тези думи са крадени.
крадяхме думи и мигове като първите крадци в историята на краденето.

простих ли ти, се питам днес.
не зная...
по-скоро да.
но простих ли на себе си, слабостта?
ако днес бяхме мъртви, по-малко щях да тъжа.
в смъртта има упование,
а в живота винаги нов копнеж.

"Ще се престрелваме с думи, ще си пращаме писма, ще измисляме и украсяваме, ще те разочаровам, ще тропнеш с крак, ще съм безсилен, ще изтлее нещо, което дори не се е разпалило..."

пророчески думи, по-мъртви и от самата смърт. и равносметка, че всичко загубено винаги се намира от някой друг.

 

не си струва

усмивки на лицата, гледат ни през екрана. лятото пълзи към тъмната си дупка в която ще живее до другата година. все по-зрели, големи, силни сме. но в сърцата деца с окапани тениски. аз се спускам по пързалката на въображението, а ти ме държиш да не падна. срещнахме се през зимата. а ето, че зимата пак приближава прага ни. но сезонът е празна величина, едно нищо, натъпкано с нищо, щом ти си тук и ме гледаш с очите си - гора. 

поетите откъсват страници и зее музата - отворена врата. шумно я трясва на сбогуване. "за да ме помниш и да дишаш с мен", казва им. а ние не щадим думи и брътвежи, замеряме се с хартиени лица и се друсаме с писане, като първите хора открили дрога. не си струва да се живее, заради нещо, което не те поробва и не ти изстисква въздуха през дробчетата. не си струва да си тук, ако не гориш като последна клечка кибрит. 

Той

когато го видях за първи път, влязох в стая с много хора. усмихнах се и си казах името. единствен той от всички ми подаде ръка.

моят мъж е с брада. мека като космоса.
моят мъж коси трева. с боси стъпки и усмивка с разстояние между зъбите. моят мъж е от морето. и плува като делфин. честно!
моят мъж е висок точно толкова, колкото като се надигна на пръсти да стигна устните му.
моят мъж готви супа. паста, мусака и палачинки. знае как пия кафето си. и кои са любимите ми бири в класация топ пет.
моят мъж има очи като вселени. в тях плуват малки точици-планети.
моят мъж има бенка под дясното си око. разказва вицове и дори пише стихове. моят мъж е чисто вълшебство.
ръцете му са кресло. в което се сгушваш с причина или без. и можеш да потъваш, докато забравиш цял един свят.
моят мъж обича котките ми. а котките ми си мислят, че той е тяхно притежание. моят мъж обича кучета. а кучето ми понякога иска да му свали гащите.
моят мъж има най-хубавите дрехи. всичките му стоят хубаво. на мен също. обичам да заравям нос в карираните му ризи, докато потъвам в мечешките му ръце.
моят мъж обича да пътува. с малката ни кола летим през тесните селски пътища и махаме с ръце на бабките и дядковците.
моят мъж има сън на малко дете. и сутрин ми разказва сънищата си.
моят мъж е хем мъж, хем дете. а аз съм малка в ръцете му и голяма в очите му.
моят мъж ми подари платна и бои. обича да ме гледа как рисувам.
моят мъж чете думите ми и се смее на шегите ми. понякога иска да му разказвам някоя история по десет пъти. и не му омръзва да я слуша.
моят мъж го търсих дълго. през девет планини в десета. той иска да ми построи къща. а аз искам да е щастлив.

ще ме попитате къде е уловката? и ще ви отговоря направо. уловка няма.