прави от думите ми робини.
резюме на всяка една идея за нея, минала през тялото и сърцето ми през годините.
от онази детска представа в книгите...
от възпитание на чувствата до железният светилник. онази, дето с любов, сядаше да зашие копчето на ризата му, а аз дванайсетгодишна и с очи пълни с платноходки... заспивах с радиото до главата си.
формирах се като някакво болно романтично създание, което градеше въздушни кули.
мама и тате и идеята за тяхната жива, меняща се...падаща-ставаща... рос и рейчъл и раците...
спомням си пиян разговор с Бу, в шест сутринта, когато се скарахме, дали съществува или не... тя твърдеше, че я няма, че е мит, а аз много се ядосах и дори се разплаках. смешки.
следват хиляда сезона разочарования, тълпяха се на прага ми, разбиваха се като вълни. и достигнати само насън усещания. другост, неразбраност...
приятелството като вечен заместител. щастието да имаш с кого да отплуваш. рядко.
и достигане до онзи момент, който се изговаряше по различен начин от различните хора, но винаги значеше едно - живееш в несъществуващия си свят, където няма нито една истинска стойност. колко дълго ме нараняваха тези думи. докато свикна да живея със себе си. колко пъти се припознавах и оставях тепсията на прага. до момент, когато спрях да дишам. дробовете ми бяха пълни с пясък. дълго съвземане, сенки блъскат на вратата ми, търсят от къде да влязат, накрая нахлуват през отворени прозорци и обръщат къщичката ми наопаки. човек умее най-добре сам да се наранява, нали сам си знае слабите точки и натиска по тях.
но колкото и клишета и сърца да разбивах, все вървях по улицата и знаех, че има някаква уловка, но и смисъл. много пъти съм мислела за безплътното присъствие, все сънувах едно неясно лице, усещах как някой ми диша във врата, каквото и да правех. ама дишане, не заплашително, а учестено, опитващо се да ме настигне... някъде там. между раковска и солунска. между кристал и седмочисленици. между баровете и пейките. между софия и вселената.
любовта не живее на дъното на океана. не е някакво митично чудовище, в чиито корем сме напъхани всички. любовта е една семка, която посяваш на собственото си дъно. покълва. бавно, но сигурно. единствената реалност. в нея няма мъчност, няма трудност. има въздух. не и пясък.
