благодаря ти, Господи, че ме събираш в шепата си. всеки път, не зная как успяваш. благодаря ти за срещите и за разделите. за усмивките, когато най имам нужда и за птиците, които кацат на рамото ми ежедневно. благодаря.

там, където...

сега съм там, където чакам да свърши песента, за да я върна от началото. чета за чуждата невъзможност, за писането и плаченето, за поезията в социалните мрежи, за всички онези лайкове, от които можеш да повърнеш черва. чуждата невъзможност, след всеки ред става все по моя. 

засядам на стъпалото, в което поне имам знанието, но също и една заклещеност, която ми носи вдъхновение. но нищо друго, светя в празно пространство и се опитвам да си спомня гласът на камбаните. вътре, дълбоко, зазиданите им преливки и тихите им стонове.

не си задавам въпроси, на които отдавна никой няма отговор. мълча и кротко се разпадам на съставните си части. стоя в онова пространство, където всичко е така обществено. и ме завладява усещането, че нямам правото на глас, в тази проста демокрация на сърцата. 

поставям последната точка в предходното изречение и щръква кратката мисъл в главата ми, какви егоисти сме и колко ни е любимо да плуваме като късчета лед в самотата си, която с нищо не може да бъде стопена. получихме безброй шансове за размразяване, но нито един не ни отърваше. а имаше как. сега не. дори да се научим наизуст, да се обръщаме лице в лице в сънищата си, дори да пренесем на гръб огромните си тежести, дори да се откажем от света и той да отвърне лице от нас. дори... 

харесва ни на нас да дишаме с болката си. нали само тя произвежда редове и многоточия.

щрак, шраз и праз - с любовта шега не бива

събуждам се и мътилката от вчерашното вино се е събрала в главата ми. всичко е същото и нищо не е както вчера. градът сиво оцветен, недоизмислени булеварди ме лашкат в различни посоки.  вървя с айрян в ръка и се опитвам да си отворя очите, да събера мисли, да се сетя накъде отивам и какъв ден е. преплитат се възлови усещания, потвърдени вероятности, запазили вкусовите си качества и надничащи в сърцето ми от вчерашния ден. всичко е толкова точно и частиците така ясно си пасват една в друга, че не смея да им се меся, да искам или да съм недоволна.  нямам и намерение. отпускам се в това доверие, Вселената си знае, пише списъk "to do" в джобния си бележник и се подсмихва. аз й намигам и се усмихвам като в реклама на спестовен влог,докато пресичам светофара на зелено. пресичам и сърцето ти, на пръсти.

през мен

времето е
малко,
недостъпно,
тясно.
не го притежавам, не ме притежава.
излизат рязко сред другите - истинските, нужните, значимите, разбиращите, обичащите. оглеждам се и е почти празно.
почти сама съм, люлея се на някой малък ръб и тате ме прибира вкъщи.
уморих се равновесия да пазя, не светя ясно, светя с продърпан абажур.
скапвам се и искам да спя, да замина, да се предам?
да се върна, някъде, където с ясни очи ще виждам всичкото и то ще вижда през мен.

искам тясно склещено пространство, само дъх и опит да те намеря. да не усещам свят и друго, само теб и кожата ти, очертана като пъпна връв в моята посока. вятър няма, тихо е, прилепнало, чакам като дете в коледна нощ, чакам и мълча.

свят

...а ти придобиваш нов облик в очите ми.
гради зеницата ми със сърцето твое отражение и свят.

да се пръсна, в мозъка си, дълбоко в кожата си, зад нея, зад слепоочията, вътре в гръбнака ми, да се пръсна, от болка от скука, от безметежност, от омерзения.
да се прекърша, от любов, от чувства, от лудост, от самота, от самовзиране, от листопада, ако щеш.
да се размъкна, както съм се сбрала, да се опустоша, да се самовглъбя, да изчезна, да се затрия, да се удуша, да се предам, да се измоля отново от Господ и от небето.
да стъпвам на пръсти, да моля на колене, да се самосъздавам и превръщам в облак, който плува в очите ти.

защото, мантрата е, че не мога да те накарам да ме обичаш, да ми се усмихваш, да ме искаш, да ме гледаш, да ми правиш кафе, да ме чакаш, да ме носиш, на гръб, ръце, рамене.
"леко, има стъпало!" слизам или се изкачвам, няма значение, ръката ти ме придържа.

но не мога. нищо не мога и нищо не знам. седя и пиша тъпото ти име и дори не мога да ти призная колко ми прилошава, когато те зърна с крайчеца на окото си.