искам тясно склещено пространство, само дъх и опит да те намеря. да не усещам свят и друго, само теб и кожата ти, очертана като пъпна връв в моята посока. вятър няма, тихо е, прилепнало, чакам като дете в коледна нощ, чакам и мълча.

свят

...а ти придобиваш нов облик в очите ми.
гради зеницата ми със сърцето твое отражение и свят.

да се пръсна, в мозъка си, дълбоко в кожата си, зад нея, зад слепоочията, вътре в гръбнака ми, да се пръсна, от болка от скука, от безметежност, от омерзения.
да се прекърша, от любов, от чувства, от лудост, от самота, от самовзиране, от листопада, ако щеш.
да се размъкна, както съм се сбрала, да се опустоша, да се самовглъбя, да изчезна, да се затрия, да се удуша, да се предам, да се измоля отново от Господ и от небето.
да стъпвам на пръсти, да моля на колене, да се самосъздавам и превръщам в облак, който плува в очите ти.

защото, мантрата е, че не мога да те накарам да ме обичаш, да ми се усмихваш, да ме искаш, да ме гледаш, да ми правиш кафе, да ме чакаш, да ме носиш, на гръб, ръце, рамене.
"леко, има стъпало!" слизам или се изкачвам, няма значение, ръката ти ме придържа.

но не мога. нищо не мога и нищо не знам. седя и пиша тъпото ти име и дори не мога да ти призная колко ми прилошава, когато те зърна с крайчеца на окото си.

последните няколко дни

 днес
лисицата спи в скута ми,
а аз
пиша монолог за нея
 
 сега
смачканият ми фасон почива
върху плещите на музиката

 щом
клавишите почукват, 
значи всичко е наред

 напоследък
се убеждавам
колко всичко е
на мястото си
и сякаш нищо не ме помръдва.

от скоро
близостите са сгушени
в нови приятелства

 сякаш
почивам, но
се приготвям за скок

 намествам се
на по-удобно,
заемам ли всичкото място
или пък правя малко за теб?

 спя
клепачите ми потрепват
събуждам се до усмихнати лица

 съвземам се
заемам се със себе си наново

на ръба да се скапя и аналгетикът ме спасява, но сълзите по бузите ми се спускат за друго... силна и по-силна и най-силна съм, но се уморявам понякога и аз съм човек и просто искам някой да ме гушне.

те

Тя обича да спи сама. с три възглавници. понякога я навестява котка. мъжете в леглото й са различни. стаята й мирише на хижа. има много книги и два куфара. глобус и летяща риба. на стената ангел и снимка на залез. под леглото няма прах. Тя рядко пуска телевизора, но когато го прави - го изключва от кабела. вечер сънува обесници и говори на сън. на прозореца й умират нощните пеперуди. които преди живееха в корема й. през деня мисли за филми и букви. прибира се уморена и щастлива. когато ходи по улиците пее и си свири с уста. Тя слуша музика, в която се пее за любов. понякога си мисли, че целият свят й принадлежи. понякога, че не принадлежи никому. пие кафе и често забравя да яде. гледа града като туристка. усмихва се на непознатите.  а понякога им крещи. не обича да я настъпват по обувките.  на излизане от метрото дава пари на цигуларя. има си правила за просяците. те често й искат пари.

Той спи на голямо легло, а до него има плочи и грамофон. обича да се излежава до обяд. пее си в банята и излиза бос от нея. разхожда се гол из къщата и пие кафе на терасата. понякога готви, друг път, не. мечтае, ходи да плува, смее се на анимационни филми. мечтите му са огромни, съмненията също. момичетата в леглото му са различни. някои се заседяват по-дълго от останалите. пише до късно, усмихва се тихо, понякога снима със стар кодак фотоапарат. Често се успива и излиза бързо от вкъщи. Той изкачва пеша стълбите, извежда кучето в парка. слуша собствения си саундтрак. слива се с града.  носи очила.  всички го познават. той обича да свети. проблясва с ритъма на нощта. бърза и говори по телефона. обича зимата. и пролетта. често се влюбва. понякога си мисли, че винаги ще е сам. но винаги е сред хора.

откровение

чета се назад и в четенето си се спомням. разлиствам себе си у себе си. заривам дупки, цепнатини и неравномерности на егото. колко много премазани съдби, смачкани приятелства, сълзи, копнежи, стремежи, чудя се как не ми се е пръснало малкото злощастно сърчице. някой е бил до мен, после але хоп, скачай в пропастите и напук на всичко изплачи очите си за хиляден път. спрях да броя, твърде отдавна. но от съвсем скоро започнах лесно да заравям, лесно да забравям, лесно да преглъщам залците умора и несигурност. не търся на кого да се подпирам. отдавна се подпирам на себе си, за по-лесно. а отдавна беше желанието за това и невъзможността да го осъществя. сега се получи лесно. лесно изплувам, трудно се давя.  мачкам само с безразличие и толкоз. който чака - ще дочака, ми е написал преди много, много, ама много дни, човек, който също се сблъска с озъбеното ми същество, в момент, когато се опита да се насели у мен прекалено. напомнят ми сега само чаршафите, които видях онзи ден. дежа вю, което обръща корема ми и искам да повърна. вкопчвах се и се вкопчвах във всякакви болни умове, докато не разбера, че трябва да лекувам моя си, а не техните.  мислех, че като ги спасявам, спасявам мен. разбрах, проумях, имам го, това, всичкото, за което ронех сълзи от крокодил.

питала съм като малко уплашено зайче, само, че с драконови крила, още неразбрало, че ги притежава: идват ли по-добри дни? или вече са дошли, защото от вътре ми е огнено, драконово, сияещо, лавинообразно и същевременно тихо. като в сън. като в нямо кино. като в мечта. 
помня, много добре, сякаш беше вчера, тихото същество, което живееше в корема ми и се хранеше с човешко месо и как никога не му стигаше и винаги искаше да се залости зад нечия врата, да се приюти някъде, при някого, който да му казва "обичам те". помня и ангелското си начало, което се уморяваше да се бори с демоните, страхуваше се и зъзнеше в студените зимни дни, когато щастието беше зад решетки, зад нечии други ръце, зад ъгъла, там, при някого, когото вечно чакам и той идва, но се оказва поредното емоционално-рушащо-ме-същество, което иска да застана до него, заради русата си коса, заради умния си поглед, заради тясната си рокля, заради някоя си глупост, заради внушението, че ме обича и заради ред други неща... неизвестни никому....  

и аз все така се влачех след тъпата си надежда и някъде между всичката тази простотия един ден, мамка му не помня кога, но не беше отдавна, един ден се опрях на себе си и разбрах, че няма никакъв смисъл да чакаш нещо, което те е подминало, няма да дойде или нямаш нужда от него. отпуснах се и реших, че ще живея, заради друго. и като момичето, което се опитваше да ме убеди, че няма страх, че страхът е мъртъв, да точно като нея, с малката разлика, че страхът никога не изчезва напълно, просто намира нов начин да излезе и да те сграбчи за гушата. но както и да е, вече не се страхувам от страха и от нищо не се страхувам. и дори вече влюбването ми не е така случайно. не е така смъртоносно и насилено, не е така очакващо и застрашаващо животите на обекта и субекта. не е. то е едно светло чувство, в което няма какво да загубя, дори да не получа нищо, дори да ме заболи, дори, дори, дори... радост от самото му съществуване и никакви очаквания, отварям спокойно обятия, разпервам се, разлиствам се, разпъвам се и чувствам, че съм нова, цяла и завършена, себе си, колкото никога.