ти си най-дългото изречение

на фона на лайната, днес, вчера и утре, но лайната не вътре в мен, а тези по улицата и навсякъде, е, на техния фон седя и чадела си гори, монитора свети, митко таралежков пее, сега и само за мен, и се заслушвам във вятъра, дето искам да спре за миг, заслушвам се в капките по покрива, в тихата препирня на съседите, заслушвам се в миризмата на сачака в стаята ми, заслушвам се в съселите на покрива и в бръмбарите на двора... и сетне се заслушвам втори път, сега в собственото си дъно, казано просто, заслушвам се в точката светеща по средата на тялото ми, заслушвам се в туптящия си орган, туп-туп-туп..сърце... заслушвам се и в най-ниските им пластове, в тихите им тонове... и там сред всички имена, сред всички думи, хора, случки, дни, месеци, години... сред тях като скоба, като покрив, като паяжина, като заглавие и като хубаво изречение, там, най-отгоре, пролог и финал, глагол и местоимение, запетая и кавичка, малка и главна буква... там е твоето име. двусрично.

кампари

кой е чел, кой е търсил, кой е ровил, ровил, ровил в душата ми безкрайно? кой е искал себе си там да намери. и моят смях да си нарече на него си. и моите устни да сложи на врата си. и моите коси пред очите си. и моите сънища на възглавницата си. кой е този, който нощем се завива с отражението ми. кой пита и търси, и лута се между буквите ми. думите посребрява, слага им скоби, тирета, кавички. търси им смислите и разчленява душите. 

а, но нима си ти? не, не искам да вярвам, не мога. не отива на старото аз, но отива на възлестите ръце, по които остават очите ми денем, по които попиват зениците нощем.

а кучето се отърсва от мокрите капки, бунтува си козината, секунда, две и после продължава по пътя си. сухо. но аз не съм куче. и никога няма да бъда. а водата е толкова примамлива, мека, ходилата ми прашни и изгорели от път. а душата ми слаба, ангелите са взели почивка в тази морна жега и пият кампари. сам-сама съм. и роклята ми се вее нанякъде. сам-сама. тук са само очите ти.

летни сънища

сънувам лица, хиляди безкрайни лица. сънувам, че лежа на гърдите ти. тихо се съгласявам с думите ти. тиха искам да бъда и малка. не искам да споря, не искам да съм умна, не. само ще полежа на гърдите ти и това е. вещицата ще задава въпроси, коя си, какво си, какво искаш,  кой е той... а аз няма да плача в шепите си, наяве ще се смея, да. ще и подпаля къщичката и ще си ожуля и другото коляно. честито лято, деца!

* * *

смея се, а в главата ми подрънкват кухо семки
бъркам ли нещата
и понятията?

бъркам ги като в казан
око от гарван
крак от игуана
змийска кожа
и пеперудено крило
месец юни позлатява идеите

косъм от русата ми глава
щипка от брадата ти
падат в казана
и се разбърква магията
потича по стълбите
стига чак до съседите
ах, ох и их

а как ми се иска
да е подредено
равно
като в софийска
библиотека

отстояния

колкото срещи - толкова стиха
кратки години, кратки месеци
лицата непроменени,
а мислите вместени

все тихо те исках, така ненатрапчиво. все бяха твои ръцете ми, щом излезеш зад ъгъла. все допирах устни в бузата ти, да ме погъделичка брадата, да усетя мириса на вечност, на гора, на сол и пясък... не навлизах в света ти, на ръка разстояние. а знаеш, че нищо не може да ме вбеси повече от разстоянията. понасям ги и сега. разбрала, че разстояния сам създаваш и сам рушиш. написах ти книга, покрай развятите случайности и покрай вярата, че ти си моята душа-половина. изтече. всичкото. там някъде. между искането да чувам дишането ти нощем и стремежа да оставя свободата ти - свободна.

нужда

аз нямам нужда. нямам нужди. нямам нужда от вас. стиховете ми и без вас текат. ако не сте вие, някой друг все ще намеря, да ме наранява, да обещава, да лъже, да не жали, да бяга, да изопачава, думите, думите, думите и смислите на думите. любов, вяра, приятели. приятели! аз нямам нужда. аз... съм просто брънка. от одеалото. изскубнала се, подивяла. издънка. черпи сили от слънцето и тегли нагоре към върховете, където има сняг и сърцето трепти. аз нямам нужда, не. аз имам нужда само от черешите. да, цъфнаха.  и всичко е гладко. равно. пясъчно. вятърът е далеч и не повдига роклята ми. аз нямам нужда, нямам. аз съм тук, в тишина. и гледам звездата.

красотата остава в затишие. красотата е преходна. душата владее хаоса. душата мистерства и нахълтва в най-тъмните кътчета.  а ти... си просто човек.

свещи и далечини. висини. погледнати от горе сме. прашинки. струни докоснати. ръце на мъж. мирис на лято. мирис на далечни близости. аз ще те напиша, ти ме изсвири. дъждът идва, тихо чука по клавишите ти. ето го вятъра, с него пушите по цигара. усмиряваш си мозъка, затваряш петолинията. открехваш портите, а после ги залостваш. сърцето е мускул, а така умее да трепти. рози израстват през ушите, пръст, земя, локва и трева. капе музата, леко се стича по гърба ми, намира отвес и се прокрадва, ето я, ти я доведе, сяда до мен и държи ръката ми. после си тръгва. тишина.