и отвъд всичко няма значение какъв си
дали онемяваш като врязвам поглед в челото ти
дали имаш страхове и от колко високо си падал
какво си губил и какво отнемал
каква е болката  зад ребрата, там отвътре
каква ли мисъл сяда до леглото ти
сутрин
щом отвориш очи
аз знам, че си човек
и по човешки сложен или опростен
но зад гърдите искам да погледна
само за ден, само за час
а после всичко ще е
спомен

дори не мога да опиша, с думи да изразя, хем спокойното ми настроение, хем нервната топка в стомаха, докато седя и слушам златния тембър на миг джагър. в двора мирише на грозде, бял отел. кучето ми почина, вчера го погребахме, аз, мама и свет. и в мен се прокрадват едни противоречиви копнежи, между това да ме прегръщат други ръце и да не ме прегръща никого. дългите изречения ги пиша, когато страдам. и пуша. после ги съкращавам, защото при прочит не позволяват дъх да поемеш.
усмихвам се през вчерашните сълзи, не ми останаха повече за този месец. котките и верните хора ме пазят. да се смея, да не забравям, че животът е чудо. и няма грешен път.

телефонът ми мълчи. сама на ръба на нищото. отново кучешки неволи. котките се опитват да ми обяснят, че вечността е хубав дом за всеки. аз си припомням старата приказка, че всички кучета отиват в рая. детето ни си отива. и това е всичко. едва на шест месеца, непораснал още. само този, който е изгубил брат или сестра ще може да ни разбере. къщата е студена. тази есен е истински тъжна у дома.

не знаеш ядът ми до какво достига
не знаеш другото лице
безжалостно и грозно
изстива за седмица
след още няколко дни
съвсем
нивата на любов
достигат дъното
сърцето ми понякога е камък
но който и да го притиска
от него вода не потича
и колкото и да ви обичам всичките
неизменно
идва момент
в който сте ми повече от безразлични
извън мен сте
извън тялото ми
извън обсег и достиг

когато е пролет
апаратът ми настроен на черно бял режим
твоята коса къдрава
и непознати коленичат пред нас
за да ни изпеят песен
стъклата на прозорците треперят
под нашите смехове
и градът е вечен
наш
на моменти доизмислен
сюр

тъжно е. не толкова често, но след водопада от смях идва лавина от сълзи. връщам грозната лента назад. не съм себе си, не съм истинска. и това не е от сега. нямам думи, нямам болки. нямам. празна, празна, празна. гнили ябълки и кости от риба. не усещам. гнило е. и не е истина. има по-красиви. светове.
кухата черупка. сама. е хубава дума. и няма да те има вече, е кухо изречение. жените сте саксии. на перваз. и ако има слънце ще е хубаво. но на моята саксия и пораснаха крака. и стана някак уродлива. въртя, въртя, въртя се, аз съм пеперуда. летя, летя, пазете се. лъжа се. имам се. от години, от векове. от секунди. за часове обиквам и за минути спирам. спирам бясно да те търся и да те пазя. напускам те. не те усещам в тялото си. поредно мляс в телефона. не искам. аз съм чао. аз може и да съм съм черупка, но нямам нужда да съм в нечий джоб. жадувам свободата и тя жадува мен.

барут

за всяка цигара умира клечка кибрит
раздава барута си за последно
после е само клечка, обгоряла
в единия край

и седим ние
клечката, цигарата, пепелника
мъдрим миналото си
настоящето
бъдеще
и някак са пълни със светлини
дните ни
макар да сме си
самодостатъчни
на което
сме се научили
след безброй пълни
пепелници
и много отдаден за каузата
барут