телефонът ми мълчи. сама на ръба на нищото. отново кучешки неволи. котките се опитват да ми обяснят, че вечността е хубав дом за всеки. аз си припомням старата приказка, че всички кучета отиват в рая. детето ни си отива. и това е всичко. едва на шест месеца, непораснал още. само този, който е изгубил брат или сестра ще може да ни разбере. къщата е студена. тази есен е истински тъжна у дома.

не знаеш ядът ми до какво достига
не знаеш другото лице
безжалостно и грозно
изстива за седмица
след още няколко дни
съвсем
нивата на любов
достигат дъното
сърцето ми понякога е камък
но който и да го притиска
от него вода не потича
и колкото и да ви обичам всичките
неизменно
идва момент
в който сте ми повече от безразлични
извън мен сте
извън тялото ми
извън обсег и достиг

когато е пролет
апаратът ми настроен на черно бял режим
твоята коса къдрава
и непознати коленичат пред нас
за да ни изпеят песен
стъклата на прозорците треперят
под нашите смехове
и градът е вечен
наш
на моменти доизмислен
сюр

тъжно е. не толкова често, но след водопада от смях идва лавина от сълзи. връщам грозната лента назад. не съм себе си, не съм истинска. и това не е от сега. нямам думи, нямам болки. нямам. празна, празна, празна. гнили ябълки и кости от риба. не усещам. гнило е. и не е истина. има по-красиви. светове.
кухата черупка. сама. е хубава дума. и няма да те има вече, е кухо изречение. жените сте саксии. на перваз. и ако има слънце ще е хубаво. но на моята саксия и пораснаха крака. и стана някак уродлива. въртя, въртя, въртя се, аз съм пеперуда. летя, летя, пазете се. лъжа се. имам се. от години, от векове. от секунди. за часове обиквам и за минути спирам. спирам бясно да те търся и да те пазя. напускам те. не те усещам в тялото си. поредно мляс в телефона. не искам. аз съм чао. аз може и да съм съм черупка, но нямам нужда да съм в нечий джоб. жадувам свободата и тя жадува мен.

барут

за всяка цигара умира клечка кибрит
раздава барута си за последно
после е само клечка, обгоряла
в единия край

и седим ние
клечката, цигарата, пепелника
мъдрим миналото си
настоящето
бъдеще
и някак са пълни със светлини
дните ни
макар да сме си
самодостатъчни
на което
сме се научили
след безброй пълни
пепелници
и много отдаден за каузата
барут

спрете

била съм хипар, обличала съм се странно, идвала съм ви в повече, имала съм голяма уста и избухващи емоции. а вие какви сте? не знам и аз какви сте. не живеете според ничии закони, дори нямате собствени такива. черното е любимият ви цвят. много сте стилни. усмивката ви значи много, но рядко означава "харесваш ми" , " хубаво ми е" или просто "щастлив съм". до колкото разбирам до тук, често тя значи "не ми се пречкай, защото ще те смачкам". но не ми беше това мисълта. 

спрете, спрете с това високомерие. аз се опитвам всеки ден. трудно ми е, дяволски трудно, изисква нечовешки усилия, но макар и за момент е хубаво да не си високомерен, надут сноб, който си въобразява, че е на върха на хранителната верига във цялата вселена. има други, по-висши неща. спрете да мислите, че да знаеш столиците на държавите по света е от изключителна важност. спрете, да се перчите с образованието си. то е плод, на една болна цивилизация, на едни погрешни възгледи и с цялото знание, което ви е дала тази система, не подозирате колко много ви е взела. спрете, да мислите за пари. парите са средство. средство, да живееш, но в никакъв случай, не по-добре или по-зле. парите са способ, начин, но има и други начини. не е истина, че без пари, не може да се живее, че ще се превърнеш в търтей, ако не работиш, че е гнусно да "живееш на гърба на другите". спрете. да вярвате в клишета. спукайте балона, в който живеете и започнете да живеете наистина. знам, че е трудно, но всеки го може, стига да поиска. ако опитате веднъж, само веднъж, ще видите, че дори вкусът на сладоледа е различен след това.

и в мислите си съм прозрачна, копнежите ми все едни и същи,а  редовете не пронизват като стрели. цикъл някакъв, запечатал лицата ми през седмиците, които умират в понеделник и се раждат в петък. дълги изречения за разнообразие, лекуваме скуката с ром. после ни се допушва. тръгваме без посока, свободно и леко ни е. сякаш нищо няма смисъл и сякаш смисълът е вечен. китките ни са продължение на хвърковатите течения. съществената важност е безразлична към съдбите ни. всичко е в един момент на случване- било, ще бъде, е... събрано в сърцевината на ябълка, която пада наесен.